Няма нищо по-отчайващо от непрекъснатия — вече цяла седмица — студен дъжд. Земята подгизна. Калта влизаше в ботушите, те станаха толкова тежки, че едва ги отлепвахме. Униформата се превърна в напоени с вода парцали, залепнали за кожата. Дажбите ни бяха овлажнели, а пушките изискваха непрекъснати грижи. И през цялото време, докато заспиш, чуваш как дъждът барабани по каската ти. Никога няма да забравя тази сива, лееща се безкрайно по тялото ми вода. И след десет години вятърът, който носи дъжд, ще предизвиква у мен мрачно и подтиснато настроение.
Едно му е хубавото, помислих си: докато вали, не могат да ни атакуват от въздуха. Разбира се, когато бъдат готови да ни атакуват от бръснещ полет, ще махнат облаците. Но нашите метли ще се появят също така бързо, както и техните килими.
Бавно, едва-едва се придвижвахме напред. Цялата ни 45-та Мълниеносна дивизия заедно с придадените към нея части — гордостта на армията на Съединените щати, се беше превърнала в жалка, подгизнала сбирщина от хора и дракони, бродещи насам-натам по хълмовете на Орегон с надеждата да открият окупаторите.
Вървях бавно през лагера. Водата течеше по палатките и с бълбукане се стичаше в окопите. Естествено часовоите ни си бяха сложили шапките невидимки, но аз виждах как в калта се появяваха стъпки, чувах пльокането на ботушите и скучните еднообразни проклятия.
Отминах пистата за излитане и кацане. Военновъздушните сили бяха разположени до нас, за да ни окажат незабавна поддръжка, ако стане нужда. Двамина, без да си дават труда да се правят невидими, стояха на пост до съборения хангар. Сините им униформи бяха изкаляни, както и моята защитна, но те бяха гладко избръснати и отличителните им знаци — крилата метла и мъниста на Побеждаващата злото градушка, бяха излъскани. Отдадоха ми чест и аз лениво им отвърнах. „Честта на мундира“. Моля, господа със сини мундири… Тъпаци!
Отзад бяха стоварени листове бронирана стомана. Момчетата измайсториха от тях преносимо укритие за зверовете. Можах да видя само парата, която се процеждаше през цепнатините, и усещах отвратителната смрад на рептилиите. Драконите ненавиждат дъжда и водачите им трябваше да губят дяволски много време, за да не ги изпуснат изпод контрол.
Наблизо се беше разположило Отделението за петрологична война. Покрит басейн, в който василиските се виеха, съскаха и обръщаха главите си, украсени с гребени, настрани от хранещите ги.
Лично аз се съмнявах в практическата помощ и ползата от този корпус. Василискът трябва да се заведе непосредствено до човека и да се принуди змеят да го гледа втренчено, докато онзи не се вкамени. А отражателните алуминиеви костюми, които водачите трябва да носят, за да се защитят от излъчването на своите питомци, са истинска покана за неприятелските снайперисти. Освен това, превръщайки се в силиций, въглеродът в човешкото тяло дава радиоактивни изотопи. Тъй че може би ще получите такава доза радиация, че лекарите ще бъдат принудени да ви прехвърлят на Свети Джон Уорт. Онзи, дето преди полунощ излиза от гробницата си.
Между другото, ако не знаете, кремацията не само изчезна като обичай — Законът за националната отбрана я обяви за незаконна. Наложи ни се да правим множество гробища по старинен маниер. Тъй че с прогреса на науката свободата ни се ограничи.
Минах покрай инженерите, командващи банда зомби. Те копаеха поредната отводнителна канавка. Стигнах до огромната палатка на генерал Ванбрух. Като видя емблемата ми — тетраграмата на Разузнавателния корпус, и отличителните знаци на пагоните ми, часовоят отдаде чест и ме пусна вътре.
Влязох, спрях до прозореца близо до масата и вдигнах ръка за поздрав.
— Капитан Матучек, сър — казах.
Ванбрух ме погледна изпод косматите си вежди. Той беше висок мъж с лице, подобно на оронен камък. Сто и три процентов кадрови боец. Но ние се отнасяхме към него също както вие се отнасяте към пълководците, чиито ликове са отпечатани на банкнотите ви.
— Свободно — каза той. — Седнете. Ще се забавим малко.
Намерих си един сгъваем стол и седнах. Два подобни вече бяха заети. Не познавах хората, които седяха на тях. Единият — дебеланко с кръгло червендалесто лице и бяла пухкава брада — беше майор с емблемата на Корпуса за свръзка. А другият беше млада девойка. Въпреки умората си аз отново се вгледах в нея, примигвайки. Тя си го заслужаваше: висока, зеленоока, с червеникави коси и със скулесто лице. А фигурата й… твърде хубава за униформата на Женската помощна служба на разузнаването. И за всяка друга също. Отличителни знаци на капитан. Паякът на Кавалерийския корпус. Щом искате официалното му название — моля: не паяк, а слейпнир.