— Мислиш, че аз…
— О, не е било съзнателно. Ако се бяхме досетили да окачим кръстове веднага след като пристигнахме… Ако се бяхме помолили от чисто сърце, също щяхме да сме в безопасност. Никога не можеш предварително да знаеш дали си заобиколен с инкуби или не. Ала мозъкът ни беше зает с друго, а сега е късно. Предполагам, че подсъзнателно ти си се забавлявала с мисълта — няма да е зле малко да кръшна от абсолютната моногамия…
— Стийв — тя едва се вдигна на крака, — как през нашия меден месец можа да кажеш такова нещо!
— Можах… — угасих цигарата си. Жалко, че не беше върху лицето на Маледито. — А защо той успя да те омотае?
— И ти, Стийв… Стийв… Обичам те! Само теб!
— Най-добре ще бъде да вземеш килима и да изчезнеш. Отлети в… доколкото си спомням, най-близкият град Гуаямас е достатъчно голям, за да има в полицията му екзорсист. Разкажи им всичко и помоли за помощ. Защото, доколкото си спомням от демонологията, щом си попаднала под влиянието на инкуб, той ще те последва където и да е.
— Но не стана нищо! — тя така изкрещя, сякаш съм я ударил. Какво пък, в известен смисъл това си беше удар.
— Да, времето не стигна. Този път. Разбира се, ако разполагаше с цялата си магьосническа сила, ти би могла да прогониш който и да е демон с помощта на чисто светско заклинание. Но сега я нямаш. Докато не изкараш курс за повторно обучение, всеки час извън църквата трябва да те пази екзорсист. При условие че… — аз също станах.
— Какво?! — почти полудяла, тя се вкопчи в мен с ледени пръсти. Отърсих се от нея, бях ослепял от гняв. Мъжкото ми достойнство беше уязвено: Маледито ме наби и едва не прелъсти жена ми.
— Стийв, какво си намислил?!
— Че и сам мога да се отърва от него.
— Не можеш! Ти не си магьосник, а той е демон!
— Аз съм вълк върколак. Може би това ще изравни шансовете ни — влачейки крака, отидох в банята и си бинтовах ръката. Впрочем раните бяха повърхностни, но ставите на пръстите ми се бяха подули. Джини се опита да ми помогне, ала аз й посочих вратата. Разбирам, че не бях прав, но болката и гневът ме бяха завладели напълно. Само смътно осъзнавах, че трябва да отида във Форталеза, където вероятно се е върнал Маледито. Щом стана вълк, ще бъда силен и бърз като него. Естествено няма да смея да го хапя… Ако случаят позволи да се превърна в човек, ще използвам похватите на ръкопашен бой, на които ме учеха в армията… Планът ми беше абсолютно безнадежден, но ме подтикваше моят собствен демон.
Джини разбра всичко. Магьосническите й способности отчасти се върнаха или може би си каза думата вродената й дарба. Безжалостното сияние на огньовете на Свети Елм осветяваше нереално бялото й лице. Тя трепереше и конвулсивно преглъщаше. Най-сетне кимна:
— Ако другояче не може… Ще отидем заедно.
— Не! — в гърлото ми клокочеше ръмжене. — Казвам ти, отивай в Гуаямас! Малко ли бели ми докара? Остави ме сам. А после ще реша дали искам да се върнеш при мене!
Миг-два тя втренчено ме гледаше. Дано никога повече не се случи да ме гледа така. Сетне изчезна.
Излязох от патиото и се превърнах във вълк. Във въздуха се носеше миризмата на демона. Тръгнах накъдето ме водеше тя — в планината.
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Земята беше залята от ослепителната лунна светлина. Носът ми душеше миризмите: на прах, на див босилек и кактуси, далечен аромат на острица и кафяви водорасли. Ушите ми чуваха ултразвуковия писък на прилепите, паническото трополене на американския заек. Душата ми вече не се измъчваше — във вълчия ми череп се побираха само простите мисли на жаден да убива хищен звяр. Сякаш се преродих. Известно е, че някои психиатри са постигали добри резултати, като временно са превръщали пациентите си в животни.
По някое време на фона на луната се очерта полуразрушеният силует на кулата. Всеки мой нерв беше готов за атака. Прекрачих нещото, което някога е било врата. Стоях насред празния двор — столетия наред вятърът беше трупал пясък, между плочите бе поникнала трева, тук-таме се търкаляха изпаднали от облицовката камъни. По към средата се издигаше купчина отломки — тук някога е имало постройка. Отдолу зееше входът за подземията. Огледах ги, по-скоро само погледнах вътре. Не беше дълбоко, пък и не открих там леговището на инкуба.
Завих, хвърляйки предизвикателство към противника си. Пред вратата на кулата някой светкавично се обърна — беше облечен целият в бяло. Тръгна към мен, а аз отскочих. Мярна ми се лудешката мисъл: ако още с първото захапване му прекъсна сънната артерия, няма значение, че ще се нагълтам с опияняващата като вино кръв, той ще бъде мъртъв…