Пътьом Барни каза: „Почакай една секунда“, отвори един шкаф, измъкна оттам одеяло, преметна го през ръката си и обясни:
— Ако решиш да се преобразиш, ще те покрия с него.
— Откъде накъде? — учудих се аз. — Отвън няма слънце, само огньовете на елфите. Тази светлина не пречи на трансформацията.
— След като дойде свещеникът, светлината се промени. За да съм напълно сигурен, използвах спектроскоп. Сега тя е наситена с ултравиолет, тъй че можеш да имаш затруднения. Това е резултат от заклинанията им за отбрана в случай, че ги нападнем.
— Но ние не нападаме!
— Естествено, че не. От страна на свещеника това е чиста демагогия, демек — вижте ме. Но е измислено умно. Фанатиците и наивниците в тази банда видяха, че около тях е издигнато защитно поле, и веднага си направиха извода, че то е било необходимо. Още едно потвърждение, че „Източниците на норните“ е техен враг — той поклати глава. — Повярвай ми, Стийв, някой много по-силен управлява тези демонстранти като марионетки.
— Сигурен ли си, че свещеникът сам е изградил полето?
— Да. Всичките им свещеници са магьосници… Спомни си, това влиза в обучението им… Бих искал да знам на какво още ги учат в техните недостъпни за никого семинарии… Хайде да се опитаме да поговорим с тях.
— Нима мислиш, че той се бърка в политиката? — бях учуден. — Висшите йоанитски сановници неведнъж са твърдели, че ако има случаи членове на църквата им да се намесват в политиката, те го правят изключително като частни лица.
— Ако това е така — изръмжа Барни, — то аз съм император.
— Не, наистина — настоявах аз, — тези техни тъмни теории… Много просто е, за да е истина. Онова, което виждаме, са обществени явления, недоволство на хората, някакви неопределени изменения…
Излязохме на главния вход. Стъклените мозаични квадрати на външната врата и прозорците бяха изпотрошени, но на никого и през ум не му минаваше да запуши дупките. Защитните ни заклинания можеха да действат безпрепятствено. Излязохме на площадката при онези, които искаха да ни изолират вътре в сградата.
Не успяхме да се придвижим по-нататък — стъпалата бяха претъпкани с хора. Все още никой не ни обръщаше внимание. Барни потупа по рамото един кльощав брадат младеж.
— Извинете — прогърмя той от височината на огромния си ръст, — ще ми позволите ли? — изтръгна от мръсната ръка на младежа плаката, който той държеше, окачи отгоре му одеялото, вдигна го колкото можеше по-нависоко и размаха това импровизирано знаме. Лицето му беше жълтозелено.
През тълпата премина въздишка, подобна на полъх на вятъра преди буря. Виждах лица, лица, лица. Лица до мен, лица под мен. Изплуваха от мрака, където не достигаше променливата светлина на елфите. Сигурно бе виновно моето предубеждение или просто прибързах със заключението, но у мен възникна зловещото впечатление, че всички лица са напълно еднакви.
Неведнъж е ставало дума за дългокосите мъже и късо подстриганите жени, за мръсните им тела и парцаливи дрехи. Разбира се, тук имаше предостатъчно от този сорт. Сред тях открих и задължителните при такива случаи и белобради радикали, и готованковци от студентските общежития, и безгрижни хулигани, безделници, вандали, и самозабравили се правдолюбци. Ала тук имаше и немалко чисти и добре облечени, ужасно сериозни момчета и момичета. На някои видът им беше учуден, сякаш внезапно бяха открили, че участват в обсадата. И всички — високи, ниски или средни на ръст, дебели или слаби, богати, бедни или от средната класа, ярки, невзрачни или съвсем нормални, хетеросексуални или хиперсексуални (или не зная още какви), способни в някои и направо тъпи в други отношения, заинтересувани от нещо и скучаещи, когато се сблъскват с друго, но собственици на безкрайна и неповторима съвкупност от спомени, мечти и надежди и всеки от тях си имаше своите страхове и своята любов — всички те притежаваха душа.
Не, бяха ми се сторили еднакви само отначало, заради плакатите си. Не бих могъл да преброя на колко от тях — също като върху табло на спортни състезания — беше отбелязан резултатът, с който Свети Йоан печели. И на колко от тях имаше текстове — например „Възлюби ближния си“ или просто „Любов“. Впрочем разликите бяха малки, текстовете непрекъснато се повтаряха. На други плакати те не бяха толкова дружелюбни: „Дематериализирайте материалистите!“, „Фабриканти на оръжие — ридайте!“, „Спрете да снабдявате полицията с дяволски рога!“, „Убивайте убийците, мразете мразещите, унищожавайте унищожителите!“ и най-сетне — „Затворете това предприятие!“.