Тези думи изобщо не подействаха на Мармидон. Той се изпъна в целия си дребничък ръст, погледна ни строго и твърдо каза:
— Воините на Светия дух искат да спрете производството на снаряжение за армията, която докарва робство на другите страни, и за полицията, която пък носи робство на собствената си страна. Сега-засега не ви молим за нищо повече. Но и няма да се съгласим на нищо по-малко. Този въпрос не подлежи на обсъждане.
— Разбирам. Не съм и очаквал нещо друго от вас — отвърна Барни. — Но бих искал пред свидетели да ви обясня ситуацията, да ви предпазя.
По-близко стоящите около нас чуха думите на Барни, раздвижиха се и шепнешком предадоха чутото на другите. Усетих, че напрежението отново се засилва.
— Ако използвате насилие срещу онези, които са дошли тук просто да изразят протеста си — закани се Мармидон, — те или ще стоварят върху вас цялата сила на закона, или окончателно ще се убедят, че законът защитава интересите на едрите капиталисти… които от своя страна са рожби на Сатаната.
— О, не, не — отвърна Барни. — Повярвайте, ние сме много по-дребни риби. Но вие нахълтахте в чуждо владение, попречихте на работата ни тъкмо когато имаме страшна нужда и от време, и от работна ръка. Длъжни сме да изпълним задълженията си по договора и ще направим всичко, зависещо от нас. Сега ще проведем един експеримент. Той може да се окаже опасен. Моля ви заради вашата собствена безопасност — освободете територията на предприятието.
Мармидон се вкамени.
— Ако сте намислили да ни прогоните със смъртоносни заклинания…
— Нищо подобно. Ще ви разкажа точно какво смятаме да направим. Ще изпробваме нов начин за транспортиране на течности. Преди да го внедрим, длъжни сме да се убедим, че е безопасен. Ако системата не издържи изпитанията, онези, които са без защита, могат да бъдат засегнати. — Барни повиши глас, макар много добре да знаехме, че полицаите улавят всяка наша дума. — Заповядвам ви, предупреждавам ви и най-сетне — моля ви, освободете територията, собственост на компанията! Имате на разположение половин час.
Обърнахме се и влязохме в сградата, скрихме се от очите им, преди шумът отново да се е надигнал. Докато вървяхме през залата, за да потънем в благословената тишина на главната алхимическа лаборатория, чувахме летящите по наш адрес проклятия, подигравки и псувни, зверския вой на йоанитите.
В лабораторията се бяха събрали дузина учени, техници и работници, подбрани от Барни измежду доброволците. Седяха, пушеха, пиеха чай и кафе, сварени на бунзеновите горелки, и тихичко си говореха. Когато влязохме, посрещнаха ни с аплодисменти — бяха наблюдавали схватката ни с обсаждащите по видеокълбото. Потърсих с очи завеждащия склада Айк Абрамс. Добрият стар Айк — след войната го бях поканил на работа в нашето предприятие.
— Всичко наред ли е? — попитах го.
Той вдигна палец нагоре.
— При мен, капитане, всичко е готово. Не мога повече да чакам.
Един миг го гледах втренчено.
— Действително ли си готов да използваш това срещу хората?
Лицето му доби такова изражение, сякаш са го заплюли.
— А ако вие се окажете на мое място, няма ли да го използвате?
На твое място — да, помислих си, и не само на твое… И все пак, Айк!
Тъй като съм рационалист, аз изпитвам отвращение към ирационалната същност на гностицизма. Ако бях набожен християнин, щях да представя дълъг списък с обвинения към Църквата на йоанитите: и претенциите й да стане приемник на всички останали църкви, и отричането на правото им за съществуване, и вероятно и още по-голяма степен — езотеризма на йоанитите, които кой знае защо оспорват, че Бог излива милостта си върху цялото човечество. И рационалистите, и вярващите еднакво биха могли да се противопоставят срещу изопачаването на Евангелието от Йоана — най-мистичната, но и най-прекрасната книга от Светото Писание.
Ако сте евреин, йоанитите откъсват от контекста и ви хвърлят в лицето фрази като: „Много хора на тоя свят не вярват, че Исус Христос е дошъл при нас от плът и кръв. Такива хора са лъжци и антихристи.“ Само това стига, за да ви стане ясно, че възкръсва древният кошмар на антисемитизма.
Смутен се обърнах към Бил Харди, нашия главен Парацелз. Той седеше върху лабораторния плот и клатеше крака.
— Колко получихте? — попитах го.
— Около 250 килограма — изрече той въодушевено.
— Охо! И без никаква алхимия?
— Абсолютно никаква. Чиста и честна реакция на Берцелиус. Просто ни провървя, защото имахме достатъчно количество от изходните съставки.