Силният глас на Джини прекъсна мислите ми — изпращаха баките към предназначеното им място. Вече не ги виждах: разпределени равномерно по цялата площ, те плаваха на три метра над главите на тълпата. Джини замахна с вълшебната си пръчка, аз превключих главния шалтер.
Не, ние не използвахме магия, за да разчистим територията, собственост на „Източниците на норните“. Минавайки през намотките на генератора, токът създаде такова магнитно поле, че в радиус от сто метра действието и на нашите, и на техните магии секна.
Всички прибори, които можеха да се повредят, бяхме скрили в изолирано отвътре със специален материал помещение. Повторно предупредихме тълпата, че провежданият опит за транспортиране на течности може да се окаже опасен. Нямаше защо да уточняваме, че тези течности представляват развалени консерви под високо налягане. Толкова развалени, че са готови всеки момент да експлодират. И ще го направят, когато изчезнат силите, поддържащи защитното поле.
Всъщност ние съзнателно пресилвахме нещата, когато говорехме за опасност. Опитвахме се да сведем до минимум щетите, причинени от обсадата. В контейнерите нямаше нищо страшно. Може би само лек токсин, но в толкова слаба концентрация, че не си струваше и да се говори за него. Макар че нормалното човешко обоняние щеше да го сметне за нещо ужасно.
Просто безобидна смес от бутилмеркаптан, мастни киселини и какво ли не още… Трупна миризма и смрад на гнило… М-да, тази органична маса има великолепна проникваща способност. Ако само няколко капчици попаднат върху кожата ви, вонята няма да изчезне цяла седмица, а може и две…
Разнесе се първият пронизителен крясък. Настана мигът на моята победа. После нахлу зловонието. Забравил бях да си надяна противогаза, забравил бях, че дори когато съм човек, носът ми е достатъчно чувствителен. Слаб полъх — и се задуших… Повърнах, съдържанието на стомаха ми изпръска целия покрив. В тази смрад се смесваше вонята на скунс, на гранясала мазнина, на изгнили аспержи… Това беше гниене, гибел, то надхвърляше всякакво въображение. Едва успях да си надяна противогаза.
— Бедничкият ми Стийв! — до мен стоеше Джини.
— Махнаха ли се? — изфъфлих аз.
— Да, ведно с полицията. А заедно с тях май и половината квартал.
Въздъхнах облекчено, защото в плана ни имаше една слаба точка: опозиционерите можеха да не се разбягат, а да нахълтат през вече незащитените врати. Но сега, след като изпитах със собствения си нос резултата от нашите действия, реших, че няма от какво да се притеснявам. Лаборантите бяха изпълнили задачата си по-добре, отколкото сами се бяха надявали.
Едва ли можехме да очакваме, че обсаждащите ще се върнат. Ако те арестуват или си дал живота си за общото дело, считат те за герой и примерът ти ще вдъхновява останалите. Но ако чисто и просто с теб не може да говори и най-добрият ти приятел, защото поради миризмата не иска да те доближи, по всичко изглежда, че борбата ти за общото дело е претърпяла неуспех.
Прегърнах Джини, притиснах я и започнах да я целувам. Дявол да го вземе, пак забравих за противогазите! Тя едвам разплете хоботите им.
— Трябва да вървя и докато тази гадост не се е разпространила из целия град, да я унищожа — каза Джини. — Изключи машината си и постави около нея екран.
— А… да — трябваше да се съглася аз. — Предполагахме, че сутринта заводът ще възобнови работата си.
Още час-два бяхме заети — изскачаше ту едно, ту друго нещо. Като свършихме всичко, Барни изнамери отнякъде няколко бутилки и до съмване празнувахме победата. Небето на изток се обагри в червено. Чак тогава аз и Джини, хълцукайки и олюлявайки се, се качихме на метлата и потеглихме към къщи.
Свеж вятър охлаждаше разгорещените ни глави, високо над нас се бе ширнало небето.
— Знаеш ли — казах през рамо, — обичам те.
— Мър-р-р — тя се наведе, потърка буза в рамото ми, ръцете й се плъзнаха надолу по тялото ми.
— Безсрамно момиче — рекох.
— Нима предпочиташ нещо друго?
— Не, ама можеше и да почакаш. С всяка изминала минута се чувствам все по-развратен и отгоре на всичко нямам никаква възможност да задоволя похотта си.
— О, възможност има — промърмори тя замечтано. — Дори на метла. Нима си забравил?
— Не съм забравил. Но, дявол да го вземе, тук, във въздуха, скоро ще стане пренаселено. Защо да летим още няколко десетки километра, търсейки уединение, когато под носа ни е нашата великолепна спалня?