След известно време над тях надделя миризмата, по чиято следа вървях. Когато най-сетне стигнах до източника й, наложи се за малко да задържа дъха си. Именно така, недишайки, погледнах в килията.
Мъждивата синкава светлина, струяща от пръстите на Ръката, не осветяваше по-силно от нощна лампичка в болнична стая. На сламеник спеше Мармидон. За да му бъде по-топло, се беше покрил с расото си, мръсно колкото и кожата му. До него имаше сухар, тенекия с вода, чаша, йоанитската библия и свещ, за да я чете. Сигурно напускаше килията си само за да посети малката отходна килийка с дупка. Но и изобщо да не излизаше оттам, особена разлика нямаше да има. Отвратително… Ф-ф-у!
Превърнах се в човек. В този облик зловонието не ми действаше толкова силно. Пък и човешкият разум надделя над животинските инстинкти. Между другото Мармидон май изобщо не забелязваше вонята.
Влязох, клекнах до него и го раздрусах за рамото, като със свободната си ръка извадих ножа.
— Ей, ти, ставай!
Той се размърда, събуди се и като ме видя, замръзна с отворена уста. Сигурно съм представлявал твърде зловеща гледка: върху голото ми тяло тук-там прилепнало нещо черно, а по лицето ми — ни следа от милосърдие. Неговото лице с хлътнали очи също не изглеждаше добре на фона на мъртвешката светлина около нас. Не успя да извика — затиснах устата му с ръка.
Четината по небръснатата му физиономия стържеше ръката ми, тялото му се гърчеше като тесто.
— Тихо — казах безизразно — или ще ти видя сметката.
Той ми показа с жестове, че ще ми се подчини, и аз го пуснах.
— М-м-мистър Матучек — прошепна и свил се на топка, се мъчеше да изпълзи по-далеч от мен, докато не се опря в стената.
Кимнах.
— Дойдох да си поговорим.
— Аз… как… За какво, за Бога?!
— Върни ни дъщерята цяла и невредима!
Вместо отговор Мармидон рисуваше във въздуха кръстове и други знаци.
— Да не сте полудял?! — той най-сетне намери сили да се втренчи внимателно в мен и сам си отговори: — Не, уверен съм, че не сте луд.
— Не съм обладан от демон! — изръмжах му. — И не съм луд! Говори!
— Н-но аз нямам какво да кажа! Дъщеря ви ли? Аз дори не зная, че имате дъщеря!
Светът се завъртя около мен. Направих две-три крачки заднешком. Той не лъжеше, не можеше да лъже в това състояние.
Когато се поуспокои, Мармидон зашари с ръце наоколо за очилата си. Намери ги, надяна ги на носа си и като се отпусна на сламеника, внимателно ме изгледа.
— Това е светата истина — каза ми настойчиво. — Защо трябва да имам информация за вашето семейство? Защо някой от фамилията ви би трябвало да се окаже тук?
— Защото вие станахте мои врагове — кипнах отново.
Той поклати глава.
— Ние никога не враждуваме с хората. Как можем да им бъдем врагове? Та нали проповядваме Евангелието на любовта!
Изсмях се. Той отвърна очи.
— Какво пък — гласът му трепна, — всички сме чеда Адамови. И ние, както и всеки друг, можем да съгрешим. Признавам, че тогава се разгневих… когато… когато направихте онзи фокус… с хитрост ни принудихте… Принудихте онези невинни души…
Замахнах с ножа във въздуха, острието му проблесна.
— Стига си дрънкал глупости! Единствената невинна душа в цялата тази история е тригодишната ми дъщеря. Отвлякоха я. Тя е в Ада!
Устата му зейна, очите му изхвръкнаха като на жаба.
— Говори! — заповядах му.
Известно време Мармидон не можеше да произнесе нито дума, а после ужасено изкрещя:
— Не! Не е възможно! Аз никога, никога!…
— Ами приятелчетата ти, свещениците? Кой от тях е?
— Никой! Кълна се! Това не може да бъде — аз го боднах с ножа по гърлото. Той се сгърчи. — Моля ви, позволете ми да разбера какво е станало! Позволете ми да ви помогна!
Отместих ножа. Олюлявайки се, направих няколко крачки и седнах. Намръщено потърках челото си. Думите му не се връзваха с онова, което преди си мислех.
— Вижте какво — започнах с обвинителен тон, — вие направихте всичко, което зависеше от вас, за да ме лишите от онова, което обичам най-много. А когато целият ми живот рухва — какво да мисля? Ако не сте виновен, по-добре ми дайте убедителни доказателства.
Мармидон преглътна.
— Аз… Да, разбира се. Не съм имал намерение да ви навредя. Онова, което направихте… правите… е грях. Не се обричайте на вечно проклятие. Освен това подтиквате и другите по пътя на греха. Църквата не може да остане безразлична. Нейните служители… повечето от тях… ще ви помогнат с всичко, което е по силите им.
— Я стига! — прекъснах го аз. Освен всичко друго, не исках пламналият в него ентусиазъм да надвие страха му от мен. — Придържайте се към фактите. Вие бяхте пратен да насъсквате тази банда срещу нас, подстрекавахте ги.