След известно време отново отвориха главния вход, макар и под надзора на монаси. Измислих как да ги измамя. Излязох от хора, съблякох стихара си и пак се превърнах във вълк. Северният коридор беше празен. На йоанитите, които бих срещнал там, явно им е провървяло. Бяха поставили охрана до всяка външна врата… и с това страстта им към лова угасна. Естествено, издирването ми продължаваше, но вече без шум, спокойно и методично, без да се дискредитира религиозната атмосфера в катедралата. Успях да не попадна пред очите на потерята — нали имах вълчи сетива! Търсех прозорец.
В стаите на долните етажи все имаше някой или вратите бяха заключени. Изкачих се на шестия етаж. Тук въздухът беше пропит с толкова омраза, че не можех да издържа дълго. Но пък намерих, каквото търсех — прозорец. Скочих (дали се реших, или ми помогна отчаянието — не зная), счупеното стъкло остави дълбоки рани върху кожата ми, но болката от тях беше нищо в сравнение с онази, която ме прониза, щом се стоварих от шестия етаж върху паважа.
Аз обаче бях вълк, раните ми не бяха смъртоносни и нямаше да остана инвалид за цял живот. Кървавата пихтия, в която се бях превърнал, се раздвижи и отново се опита да се групира в едно цяло. Всичко около мен бе залято с кръв. Усещах слабост и световъртеж. Това да ми е проблемът — повечко добра храна и всичко ще се оправи.
На небето все още блещукаха звезди, видимостта беше лоша, пък и вратарите сигурно вече са известени. Зная много неща… Шефовете на йоанитите изпитваха силно желание по-скоро да се справят с мен.
Съдрах със зъби остатъците от дрехите ми, оставих си само фенерчето — гънките на косматата ми кожа около шията добре го скриваха. Затичах към вратата, през която влязох в двора на катедралата.
— Здравей, кученце — поздрави ме познатият ми пазач. — Откъде се взе тук?
Покорно изтърпях да ме погали по врата и изчезнах.
В потъналата в мрак търговска част на Силоам извърших още едно престъпление: влязох през прозореца в склада на магазин за хранителни стоки. По-късно ще компенсирам щетите на собственика — ще му върна всичко и дори ще се подпиша: „От неизвестния крадец“. Намерих месо и изядох два-три килограма от него. Но най-много се нуждаех от превозно средство. Превърнах се в човек, ала бях чисто гол. Позвъних на Барни:
— Ела и ме вземи оттук. Ще те чакам в облика на вълк на едно от следните места — и му изредих за всеки случай няколко по-отдалечени, в случай че потерята хукне да ме гони из града.
— Какво стана с метлата ми? — разтревожи се Барни.
— Оставих я на паркинга. Утре ще можеш да си я прибереш.
— Изгарям от нетърпение да узная похожденията ти.
— Едно мога да ти кажа — нощта си я биваше!
ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
Успях да се довлека до вкъщи. Бях трупясал от умора, но трябваше да дам подробен отчет на Джини. Тя легна до мен и с настойчив шепот ме подкани незабавно да й разкажа всичко. С въпросите си измъкна и най-малката подробност, дори онова, което беше преминало покрай съзнанието ми и не му бях обърнал внимание. Слънцето изгря, когато Джини ми приготви закуска и чак след това ми позволи да си почина. Заспах веднага и спах цяло денонощие. От време на време се събуждах, хапвах нещичко и сънливо се озъртах, после отново заспивах.
Междувременно Джини обяснила на нашия фебереец, че състоянието ми е предизвикано от силно нервно изтощение. Впрочем това не беше далеч от истината. После го убедила, а ведно с него и непосредствения му началник (Блестящия нож по това време беше във Вашингтон), че ако искат да запазят всичко в тайна, не бива да ни държат затворени. Съседите знаеха нещичко и вече бяха плъзнали слухове. Разбира се, те могат и да се пресекат, но все пак до приятелите и деловите ни партньори ще стигнат. И ако познатите ни се разтревожат, тяхното врачуване може да причини куп неприятности.