Мускулите ми се стегнаха и аз връхлетях върху него. Пъхнах се под щика, под дулото и го ударих толкова силно, че му избих пушката. Но не дотам, та да падне. Той се задържа на краката си, вкопчи се в тялото ми и увисна.
С лявата си задна лапа го блъснах в крака и той падна, а аз се оказах отгоре му. Това е позицията, към която трябва да се стреми всеки върколак, принуден да влезе в ръкопашен бой. Врътнах глава и се изтръгнах от хватката му, като оставих дълбока рана на ръката му.
Но преди да приключа с него, върху мен налетяха още трима. Сапьорските им лопатки се разхождаха по тялото ми, забиваха се в ребрата ми. Ама обучението им беше калпаво. Хапех наляво и надясно, проправих си път през мелето (вече се бяха натрупали пет-шестима) и се измъкнах на свобода.
През миризмата на кръв и пот усетих лек полъх на „Шанел №15“. Засмях се наум. Вирджиния на метлата си беше минала над мелето и вече беше в Тролбург. Сега задачата ми е да отклоня хайката, без да получа сребърен куршум.
Прииска ми се да се погавря с онези, които изскачаха от по-отдалечените сгради и търчаха насам. Нададох вой. Преди да препусна през полето, им позволих добре да ме поразгледат. Тичах, без да бързам, тъй че да не ме изгубят веднага от погледа си. Променях посоката, правех зигзаги, за да не ме улучат. Те бягаха след мен, спъваха се и крещяха.
Единственото, което можеха да предполагат, бе, че са се промъкнали десантчици. Патрулите им се прегрупираха, целият гарнизон беше вдигнат по тревога. Но вероятно никой — с изключение на няколко специално подбрани офицери, не знаеше за ифрита. А от тях пък никой не допуска, че сме получили сведения за него. Тъй че е невъзможно да се досетят какво сме намислили. Може би ще успеем да завършим тази изключително трудна операция?
Нещо внезапно се спусна отгоре ми — един от проклетите им килими. Той пикира като ястреб, пушките плюеха огън. Втурнах се по най-близката пътечка към гората. Под дърветата! Дайте ми макар половин цепнатинка, тогава аз…
Не ми дадоха. Зад гърба си чух скокове и долових остра миризма. Още малко и щях да заскимтя. Тигър върколак, той може да тича бързо като мен!
За миг в паметта ми изплува старецът, който ме водеше из Аляска. Ако би могъл по някакъв начин да се озове тук! Той беше огромна мечка върколак. Сетне се обърнах и пресрещнах тигъра, преди да успее да скочи. Беше чудовищен — най-малко 250 килограма. Очите му горяха, зъбите му бяха огромни. Вдигна ноктестата си лапа, с която преспокойно можеше да строши гръбнака ми. Аз се спуснах, ухапах го и отскочих, преди да успее да ме удари. С частица от съзнанието си чувах как неприятелите вървяха направо през горичката, опитвайки се да ни открият. Тигърът скочи. Успях да се отдръпна и се втурнах към храсталака. Може би ще премина там, където за него е невъзможно. Той летеше след мен, беснееше и ревеше.
Съзрях тясна цепнатина между два гигантски дъба. Бе твърде малка, но се спуснах натам. Ала тя се оказа тесничка и за мен. В главата ми избухна огън, сетне всичко угасна.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Намирах се извън времето и пространството, на границата между живота и смъртта. Самото ми тяло се отдели от мен, а може би аз се отделих от него?
Как да осмисля безкрайната вечност от мрак и студ, цялата тази пустота, щом нямам съответните понятия? Как можех да изпитвам отчаяние, щом съм само една точка, изгубена в пространството и времето? Не, дори това не бях. Защото тук нямаше нищо. Нищо, което може да се осмисли. Което може да се обича, да се мрази или от което да се страхуваш. Нищо, за което да се разкаже с думи. Мъртвецът се чувства по-малко самотен, защото единственото, което съществуваше във Вселената, бях аз.
Отчаяние.
Но в същото време, а може би квадрилион години по-късно, съзнанието ми се върна.
Бях попаднал в мисловното пространство на солипсист. Безпомощен и практически нищо неразбиращ, аз можех само да се докосна до неговото самомнение. Толкова безкрайно, че не ми оставяше място дори за надежда. Блъсках се в бурното течение на мислите му, твърде чужди, твърде огромни и непонятни, опитвах се да намеря надежда за спасение. До мен сякаш долиташе ревът на Ледовития океан, в който потъвах.
„Опасност. Този и другите двама. Безусловно те могат да бъдат ужасно опасни. Не сега (презрително!), когато помагат да бъде унищожен и без това обреченият на провал план, а по-късно, когато узрее следващият. Великият план, в който тази война ще бъде само една страница. Нещо в тях, макар и слабо, те кара да бъдеш нащрек. Ако само можех да виждам по-ясно напред във времето! Те трябва да бъдат премахнати, да бъдат унищожени. Нещо трябва да се направи, преди да се увеличат потенциалните им възможности. Но сега аз още нищо не мога. Може би ще ги убият, както става на война. Ако не — трябва да ги запомня и по-късно да се опитам да направя нещо. Сега имам твърде малко сили и много други задачи, нужно ми е да опазя семената, които съм засял в този свят. Множество неприятелски птици по волята ми… гладни орляци… И орли, които ги пазят (с все по-силна, дива ярост). Ще се хванете в капаните ми, птици… И онзи, който ви е пуснал!“