— Извинете, че ви накарах да чакате — рече Грисуълд, — но не можах да ви се обадя по-рано. С какво мога да ви бъда полезен?
Фебереецът назова името си и показа карта.
— Опитвам се да открия мистър и мисис Матучек. Вие ги познавате, нали?
— Е, да… Отдавна не съм ги виждал — Грисуълд хич не умееше да лъже.
Лицето на Блестящия нож стана сурово.
— Моля, изслушайте ме, сър. Днес се върнах от Вашингтон. Ходих там заради тях. Много е важно. Разпитах подчинените си. Мисис Матучек е изчезнала и изобщо не могат да я открият. Мъжът й известно време се намирал в защитена от външно наблюдение зала за съвещания. Никой не го е видял да я напуска след работно време. Изпратих човек да го потърси, но напразно. Моите хора са фотографирали всички, които са влезли в сградата. Сътрудниците от криминалната лаборатория са разпознали вас сред другите участници в срещата. Продължавате ли да твърдите, че семейство Матучек не са при вас?
— Н-не. Няма ги… Какво искате да правите с тях? Да ги обвините в криминално престъпление ли?
— Докато не са замесени в такова — не. Но ми е дадена специална писмена заповед, с която се нарежда да не бъдат допуснати някои действия, които семейство Матучек вероятно ще пожелаят да предприемат. В такъв случай, както те, така и всеки, който им окаже помощ, еднакво подлежи на арест.
Грисуълд се оказа юнак. Надви уплахата си и занарежда, като пръскаше слюнки:
— Честна дума, сър, възмутен съм от подтекста на думите ви. При всички случаи заповедта следва да бъде връчена на онези, за които е предназначена, тоест на мисис и мистър Матучек. Иначе тя няма законна сила. Дотогава не ограничава нито техните, нито на съучастниците им действия.
— Правилно… Нали не възразявате да дойда и да огледам помещението? В което се намирате сега. Може би все пак са там. Без вие да знаете.
— Не, сър, възразявам. Вие не бива да идвате тук.
— Бъдете благоразумен, доктор Грисуълд. Освен всичко друго, нашата цел е и да ги защитим от самите тях.
— Подобни намерения са присъщи на сегашната администрация. Но на мен те не ми се нравят. Довиждане, сър.
— Ей, почакайте — Блестящия нож понижи глас, но това не смекчи тона му. — Вие не сте собственик на сградата, в която се намирате.
— Само че аз отговарям за нея. „Трисмегист“ е частно владение. Мога да упражнявам управлението на тази сграда по свое собствено усмотрение. И забранявам достъпа в нея на вас… и на вашите слуги.
— Но не и ако дойда със заповед за обиск, професоре.
— Тогава ви съветвам по-скоро да си я издействате — и Грисуълд прекрати телефонното вълшебство.
Ние в лабораторията се спогледахме.
— Колко време ни остава? — попитах.
Барни вдигна рамене.
— Не повече от трийсетина минути. Феберейците сигурно са вече на път.
— Има ли смисъл да се опитаме да избягаме оттук? — въпросът беше на Джини.
— Не бих ви съветвал. Вероятно всичко наоколо е под наблюдение още преди Блестящия нож да бе потърсил Грисуълд по телефона. Мисля, че той е изчаквал единствено за да разбере какво правим тук. Заповядали са му да предприеме решителни действия само в краен случай.
Джини се изправи.
— О’кей, тогава отиваме в Ада — горната й устна потрепна. — Направо в Ада. Не бива да изпуснем тази възможност. Няма време да се подготвяме.
— А! — Барни се преви, сякаш го ритнаха в корема. — Не, вие сте полудели! Без подготовка, без да имате нужната екипировка…
— Ще се задоволим с това, с което разполагаме — настоя Джини. — Ще се възползваме от съветите на Бойаи. Докато сме тук, Лобачевски също има право да ни помага. Ще спечелим — на наша страна е ефектът от неочакваното ни появяване. Демоните не ще успеят да организират силите си. Нахлуването ни, повтарям, ще бъде твърде неочаквано за тях. А щом излезем извън границите на американската юрисдикция, Блестящия нож няма да има законно основание да ни принуди чрез вълшебство да се върнем. И няма да ни пречи. Ако спрете помощта си, това навярно ще означава нашата смърт. То ще е равно на убийство. Освен това подозирам, че и Ножа е на наша страна. Съвсем не му харесват действията, които е задължен да предприеме. По-скоро ще ни предложи своята помощ. — Джини приближи до Барни, взе ръката му с две ръце и погледна от долу на горе прорязаното му от бръчки лице. — Не ни пречете, стари друже — помоли го тя. — Трябва да се съгласите с мен.
Болеше ме, като гледах как се мъчи Барни. Но в края на краищата той яко изпсува и даде заповед. Хората се хванаха на работа.
В залата влезе Грисуълд.
— Вие вече… О! Не можете да тръгнете веднага!
— Не можем да не тръгнем — казах аз.
— Но вие… дори не сте обядвали! Силите ви ще отслабнат и… Добре де, знам, че не мога да ви спра. Понякога оставаме да работим до късно и затова в лабораторията имаме хладилник с хранителни продукти. Ще отида да видя какво има вътре.