— Какво? — изумено рече Барни. — Но това ще даде възможност на който и да било преследвач… да извърши много лесно прехода.
— Каквото и да се окаже под камбаната, то не може да излезе извън границите на фигурата — напомних му. — Ще действаме много бързо. Бъдете готови да обедините цялото си вълшебство, за да не се върне обратно. Не съм наясно какво ще открием, може и да има голямо научно значение. На хората им е нужно да узнаят повече за Ада. Макар че най-вероятно е да не успеем да вземем никакъв трофей оттам. Но все пак подгответе замяната.
— Добре! Като за луд човек разсъждаваш доста разумно — Барни изтри очите си. — Пусто да остане, май съм хванал някаква алергия.
Когато се сбогувахме, единствено очите на Янис останаха сухи. А в мозъка ми равномерно и печално звучеше чуждата мисъл:
— Стивън Антонович, Вирджиния Уилямовна и котарако, навярно притежаващ собствена душа! Повече не мога да ви помагам. Длъжен съм да остана обикновен наблюдател. Само че такъв, който задоволява собственото си любопитство. Не ще ви натоварвам и с мъката, която тази необходимост поражда у мен. Повече нито ще усещате, нито ще осъзнавате моето присъствие. Сбогом. Бог да ви благослови!
Почувствах, че си отива от съзнанието ми — като сън, който избледнява, когато, събудил се, се опитваш да си го спомниш. Скоро от него остана само усещането, че в продължение на два-три часа с мен се е случило нещо хубаво. Или не, не е точно така. Предполагам, че за спокойствието си през следващите минути съм задължен на неговото незримо присъствие. Той не можеше да не помага. Той бе Лобачевски.
Ръка за ръка, хванали в другите си ръце по една метла, аз и Джини влязохме в очертанията на фигурата за контакт. Пред нас гордо пристъпваше Сварталф. По средата спряхме, за да се целунем и да си пошепнем няколко последни думи. После бавно нахлузихме маските, а останалите започнаха вълшебството.
Залата отново потъна в мрак. Усетих как се натрупва енергия. Трясна гръм, подът под краката ни се разлюля. Виждах приятелите си отдалече — вече висях над главите им. През засилващия се грохот чух как моята магьосница започна да чете написаното на пергамента — името „Виктрикс“, и природните сили ни пренесоха там, където се намираше тя.
Залата, звездите, Вселената — целият свят се завихри около нас, намирахме се в центъра на ураган. Въртеше се все по-бързо и по-бързо, докато се превърна в гигантска мелница. После остана само един рев — също като грохота на гигантски водопад. Въртеше ни, давеше ни, всмукваше ни безкраен водовъртеж. Последен проблясък на угасващата със страшна скорост светлина. И когато достигнахме края, светлината умря.
Там, в самия край, ни очакваше такъв ужас, че никога не бихме се осмелили да го погледнем. Никога, ако не беше нашата дъщеря Валерия-Виктрикс.
ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Навярно за миг съм изгубил съзнание. За миг, а може би за милион години? После внезапно, сякаш натиснаха някакво копче, започнах да разбирам, че пътешествието ни свърши и че сме пристигнали някъде.
Някъде, където и да е. Притиснах Джини до себе си. Гледахме се и се опипвахме с треперещи пръсти. Бяхме цели-целенички. Сварталф също беше добре — не изискваше специално внимание, значи с него всичко бе минало благополучно. Бойаи тутакси го принуди да тича по разширяваща се спирала, за да разучи обстановката.
Внимателно повдигнах маската и поех въздух. Той бе ужасяващо студен. Духаше пронизващ до костите вятър. Но въздухът изглеждаше чист, по-точно — стерилен.
Стерилност. Всичко тук бе просмукано с нея. Небето изглеждаше абсолютно и безпределно черно, но ние по някакъв странен начин виждахме звезди и планети, подобни на безобразни купища сгурия. Очите ни ясно различаваха, че и едните, и другите се движат по хаотични траектории. Това бяха петна от още по-дълбока тъмнина, която означаваше не липса, а направо отрицание на светлината. Стояхме насред гола равнина — сива, плоска, равна, сякаш отлята от железобетон. Наоколо нямаше нищо освен разхвърляни навсякъде камъни. Сред тях не можеха да се намерят два еднакви, но всички бяха безформени. Почвата излъчваше светлина. Не се различаваше какво има в далечината. Струваше ни се обаче, че равнината е безкрайна — нито хоризонт, нито някакви препятствия за окото, нито движение, нито звук — свят, лишен от посоки. И над всичко — печалният писък на вятъра.
Случвало ми се е да виждам какви ли не гадории, но подобно нещо… Не, все пак най-ужасното бе и си остава копието на дъщеря ни в детското креватче.
Джини също свали маската си и като мен я окачи на бутилката. Цялата трепереше от студ. Беше се обгърнала с ръце, та поне малко да се сгрее.