— Жалко за Мика. Горкото момче. Наистина си мислеше, че ще спечели.
Еди я изгледа странно.
— Я чакай, да не би да си разговаряла с Мика Виртанен?
Тя се ухили.
— Дори повече. — Те постепенно осъзнаха какво има предвид и тя продължи: — Какво?! Нямах никакво намерение да се скитам по улиците, след като казиното затвори. Откъде мислите, че се сдобих с това? — Тя им показа скъпото кожено яке в цветовете на тим „Озирис“, което беше облякла върху лъскавата рокля.
— Нали не си го откраднала? — попита Еди.
— Разбира се, че не! — отвърна обидено тя. — Подарък ми е. Знаете ли, много е бърз на пистата, но в леглото…
— Добре, чух достатъчно — побърза да я прекъсне Нина.
— Между другото, добре се представи в казиното — каза Еди на Мейси. — Онази горила щеше да ме размаже, ако не го беше спънала.
Мейси се усмихна.
— Просто се сетих за думите ти, че винаги трябва да съм готова за действие — и реших, че край вас винаги го има.
— За съжаление — отвърна Нина с гримаса. — Но не му обръщай внимание. Има и по-важни неща. — Тя извади снимката на зодиака от джоба си и я показа на Мейси. Макар и омачкана, тя беше достатъчно ясна, за да се видят детайлите на боядисания релеф. — Мисля, че разбрах къде е пирамидата. Намира се някъде край Абидос. — Тя бързо обясни откъде си е направила този извод.
Мейси разгледа удивено снимката.
— В това има логика. Гробът на Озирис е трябвало да бъде в Абидос — никой никога не го е намирал, но египтяните вярват, че трябва да е наблизо. Всички фараони от Първата династия са били погребани там, за да са близо до Озирис. Предполагате, че пирамидата е някъде на запад? — Нина кимна. — Това също съвпада. Смята се, че западната пустиня е мястото, където отиват мъртвите, за да влязат в Подземния свят, мястото, където слънцето залязва.
— А „второто око на Озирис“? Това да ти говори нещо?
Мейси се намръщи и се замисли.
— Второто око? Не знам. Освен ако… — Очите ѝ се разшириха. — Освен ако не е нещо в Озириона.
— В кое? — попита Еди.
— Озирионът е сграда, която е трябвало да бъде копие на гробницата на Озирис.
— Втора гробница? — осъзна Нина. — Второ око. И ако то гледа в посока към сребърния каньон…
— … тогава сме намерили пирамидата — завърши изречението ѝ Еди. — Значи се връщаме там!
— Бъдете сигурни, че ще сътруднича на властите в разкриването на отговорните за тази катастрофа — каза Озир на новинарския екип. — Днес беше ужасен ден за спорта, за тим „Озирис“, за Мика Виртанен — и лично за мен самия, както бихте могли да предположите.
— А какво ще кажете за съобщенията, че на яхтата ви се е водила престрелка? — попита репортерът, доволен, че има далеч по-интересна история от обикновен спортен репортаж.
Озир впрегна всичките си актьорски умения, за да запази неутрална физиономия.
— Не знам нищо по въпроса, само онова, което ми разказа полицията. А сега благодаря и моля да ме извините. — Той се оттегли във ВИП залата, но репортерът не спря да му задава въпроси, докато вратата не се затвори под носа му.
Шабан и Кротала го чакаха.
— Е? — обърна се към тях Озир.
— Уайлд и Чейс сигурно са се измъкнали — отвърна намръщено Шабан. — Полицията в Монако не ги е заловила и тъй като до границата са само десетина минути път, едва ли ще ги хванат.
— А яхтата? Зодиакът цял ли е?
— Да, поне това ни е останало. Уредих да го транспортират в Швейцария веднага, след като полицията опразни терена.
— Господи — въздъхна Озир, поклащайки глава. — Как са успели да избягат?
— Защото си мекушав — изрева Шабан, карайки Озир да трепне. — Всичко, което правя, е за защита на Храма — но това стигна твърде далеч, за да ми връзваш така ръцете! Ако искаш да намериш пирамидата на Озирис — и да я запазиш за себе си — тогава ще трябва да се пролее кръв. Вече се проля. И понеже не ми позволи да направя каквото трябваше, кръвта е на нашите последователи, вместо на нашите врагове! — Гласът му омекна леко, когато постави ръка на рамото на Озир. — Не виждаш ли, Халид? Ако не вземаме всичко, ще останем без нищо… а аз няма да позволя това да се случи. Позволи ми да направя необходимото. Трябва да намерим доктор Уайлд преди тя да открие пирамидата — и да я ликвидираме. Знаеш, че съм прав.
— Да — отвърна неохотно Озир. — Да, прав си. Съжалявам. Трябваше да те послушам, братко.
Шабан кимна и на белязаното му лице се изписа удовлетворение.
— Значи се разбрахме. Намираме ги, убиваме ги и пирамидата остава за нас.