— А какво го задвижва? — попита Мейси.
Нина се усмихна мрачно.
— Ние. Върху моста трябва да има някакъв спусък — когато тежестта е по-голяма, започва яко клатене.
— И как тогава ще минем от другата страна?
— Като се държим много здраво — отвърна Еди и извади въже от раницата си. — Веригата не е много дълга, така че когато тежестта стигне до края, тя ще спре. Мисля, че ако се завържа за моста, всичко ще бъде наред.
Нина не беше съвсем сигурна.
— А ако целият мост падне и те повлече със себе си?
— Тогава ще умра като капитан Кърк! — Забелязвайки нещастната ѝ физиономия, той продължи: — Или ще го направим, или ще стоим тук и ще съжаляваме, че не сме донесли със себе си шестметрова дъска.
— Тогава просто се дръж много, много здраво, чу ли?
Еди прехвърли въжето през гредата и го завърза за тялото си.
— Добре, започвам — промърмори той, докато стъпваше внимателно върху гредата.
Нищо не се случи. Тя изглеждаше солидна и сигурна. Той коленичи, изтика примката на около метър по-нататък, пълзешком се придвижи напред и повтори упражнението. Нина го наблюдаваше нервно.
Измина половината, три четвърти…
Гредата помръдна.
— Мамка му! — изпъшка той и се вкопчи здраво в камъка, когато веригата издрънча… И спря.
— Какво стана? — извика разтревожено Нина.
Той повдигна глава.
— Не знам, но съм доволен, че стана! — Той бързо пропълзя последните метър-два, след което се развърза и се огледа. По едната стена минаваше голяма пукнатина. Няколко камъка се бяха отчупили и единият бе заседнал между зъбците на колелото, пречейки му да се завърти. Еди го провери дали е разхлабен. Камъкът помръдна леко, но тежестта на колелото го държеше на мястото му.
— Изпълзете една по една — каза той. — И то бавно.
Нина премина първа, следвана от Мейси.
— Земетресение ли го е повредило? — възкликна Нина, забелязвайки пукнатината. — Или може би просто тежестта на самата постройка!
— Египетски строители — пошегува се Еди и помогна на Мейси да се изправи.
— Да не би английските да са по-добри? — попита обидено тя. — Какво сте построили вие, което е оцеляло хиляди години?
— Стоунхендж.
Тя се нацупи.
— Добре де, признавам го. Но все пак не е толкова як, колкото пирамидите!
Зад изхода Нина забеляза друг спускащ се коридор, който имаше гладък под, а не стъпала.
— Какво следваше при следващия арит?
— Огненото езеро — спомни си Мейси. — Или Погълнатия от огън.
— Огън и в двата случая — каза Еди. — Страхотно. Точно каквото ни трябва в това тясно затворено пространство.
— Предишният капан беше повреден. — Нина посочи към камъка, който се беше заклещил в зъбците на колелото. — Може отново да извадим късмет.
Той простена и започна да се спуска по коридора.
— Защо ти трябваше да го казваш? Направо ни урочаса!
Наклонът беше доста стръмен и те бяха принудени да се придвижват бавно. Проходът правеше още деветдесетградусови завои; Нина осъзна, че се спускат по спираловидна пътека, което я накара да се замисли дали медните тръби не са свързани с друга камера отдолу. Най-накрая стигнаха до гравираните колони пред следващия вход.
Еди подуши въздуха.
— Мирише странно. Не мога да позная на какво, но не ми харесва.
Той освети камерата. Тя беше голяма и правоъгълна, в дъното ѝ се забелязваше друг изход. На тавана имаше няколко дупки. Една от тях беше голяма и приличаше на комин, но всъщност малките го накараха да застане нащрек: от тях очевидно трябваше да падне нещо.
Освен релефната хрътка на едната стена, която ги наблюдаваше, единственото друго в стаята бяха няколко големи кръгли медни купи, поставени до входа. Право напред в пода имаше квадратна дупка, широка около метър, която се оказа пълна с някаква течност; пред отсрещния изход също имаше такава. Останалата част от пода между двата басейна беше малко по-ниска от секцията, където бяха застанали; цялата ширина на камерата бе идеално гладка.
— Ох, нещо не е наред в тази картинка — каза Нина. Очевидно това бе поредният капан, но тя не можеше да разбере откъде идва опасността. — Къде е огънят?
— Може да е угаснал — рече с надежда Мейси, която се приближи, за да огледа по-добре озъбения бог.
— Не мърдай — предупреди я Еди, който коленичи край басейна и колебливо топна пръст в течността. — Това е просто вода. — Той я освети с фенерчето и забеляза, че басейнът е ограден със стени само от трите си страни. — Дълбок е около метър и двайсет. Като че ли е свързан с отвора в другия край.
— С тунела ли? — попита Нина. — Странно. Защо просто не отидем там?