— По дяволите — промърмори Мейси, откривайки единствено една празна маса в другия ъгъл. — Тук бяха разгънати плановете, но са си ги прибрали! — Тя се обърна назад. — Единият от мъжете, които носеха сандъка, беше Гамал — шефът на охраната. Може пък почти да са приключили — ами ако сме закъснели?
— Сега ще разберем. — Нина отвори вратата на кабинката.
Меси беше права: надолу наистина имаше шахта, която се спускаше под платото. Отнякъде се носеше бръмченето на генератор… както и някакъв друг, по-отдалечен звук от електрически уред. Тя се запъти към стълбата, но преди да започне да се спуска по нея, върза косата си на конска опашка.
— Йе, бейби, тя се върна! — каза Еди и се ухили.
Мейси също се усмихна, докосвайки собствената си конска опашка, а Нина започна да слиза по стълбата.
7.
Шахтата беше дълбока около шест метра и се спускаше в полегат тунел с каменни стени. Преди да скочи в него, Нина провери дали отдолу не ги чака някой. Пътят на север беше блокиран от струпан пясък, но южният коридор беше разкопан и разкриваше прохода, който не беше използван от хиляди години. На всеки четири-пет метра по тавана бяха закачени крушки, и така до далечината.
По посока на Сфинкса.
Копието на картата, което им беше показала Мейси, беше вярно. Залата на летописите имаше два входа — онзи от източната страна, който екипът на АСН щеше да отвори скоро, и друг, запазен за владетеля. Само заговорниците от Храма на Озирис знаеха за него… а Бъркли не си беше направил труда да провери за други входове. Забързан да свърши всичко преди крайния срок и замаян от предстоящия фурор, той се беше втурнал към биещата на очи цел, без въобще да помисли, че може би има и друга.
Тази грешка щеше да му струва скъпо.
Еди скочи зад нея и подуши въздуха.
— Мирише така, сякаш къртят камъни.
Нина усети лека миризма на опърлено.
— На това ли мирише?
— Да. Веднъж се бях хванал на работа в една каменоделна — използваха електрически резачки, за да изрязват надгробните плочи. Миришеше по същия начин.
— Правил си надгробни плочи? Всеки ден научавам по нещо ново за теб.
Той се усмихна.
— Аз съм пълен със загадки, любов моя.
Мейси скочи от стълбата и се огледа с възхищение.
— О, боже! Това е страхотно! — Тя изчетка пясъчното покритие на най-близката стена и отдолу се разкри по-тъмният камък. — Розов гранит — най-вероятно донесен от Асуан. Това със сигурност е входът за владетеля. Твърде скъп е, за да се използва и за други.
— Наясно си с нещата — рече Еди.
— Разбира се! — възкликна тя, след което продължи, леко смутена: — Всъщност само с египетските. С останалото не съм чак толкова запозната… Може ли да тръгваме?
— След мен — рече твърдо Еди и мина пред нея. — Не се знае какво има нататък.
След като изминаха близо две трети от тунела, те откриха нещо — бензинов генератор, чиято изпускателна тръба излизаше на повърхността. Тунелът покрай него изглеждаше силно повреден: таванът беше укрепен с яки дървени греди.
— Като че ли всеки момент ще се срути — отбеляза Еди, докато се провираше внимателно под тях.
Нина се вгледа отблизо.
— Може пък вече да е станало — струва ми се, че те са го ремонтирали, за да минат оттук. Сигурно работят от седмици… Какво правиш?
Мейси вдигна фотоапарата си.
— Документирам всичко.
— Не можеш да използваш светкавица тук, може да я видят.
— Наясно съм! Правя клипове. — Тя си поигра с бутоните и засне тавана. Еди и Нина продължиха напред. — Хей, почакайте ме!
Еди стигна до дъното на коридора. Покрити с пясък колони и богато украсени стени бележеха входа към залата. Тук отекващият рев на електрическата резачка се чуваше по-ясно.
Еди надникна в залата. Крушките по тавана бяха заменени от ярки прожектори, монтирани върху триножници, които осветяваха западната половина на голяма правоъгълна зала. Не се виждаше жив човек, но шумът проникваше през отвора в западната стена и се виждаха още прожектори. Той влезе вътре и махна на Нина и Мейси да го последват.
Нина едва сдържаше изумлението си.
— Господи — прошепна тя, оглеждайки двете редици покрити с йероглифи цилиндрични колони по продължение на залата, символите по стените, нишите, които съдържаха затворени глинени контейнери, в които се пазеха папирусите…
Залата на летописите. Доскоро смятана за мит, но вече твърде реална. И Нина беше една от първите, които след хилядолетия бяха влезли тук.