— О, значи петстотинте писма, които написах, опитвайки се да си намеря работа, не се броят? — извика тя. — Може би смяташ, че трябва да се хвана на работа в „Макдоналдс“?
Мейси удари с длан по масата.
— Вижте какво! Това не ни помага. Трябва да намерим…
— Млъквай! — извикаха и двамата едновременно. Мейси погледна Нина, след което с разтреперани устни скочи и избяга навън.
— По дяволите! — изпъшка Еди след миг. — По-добре да я намеря, преди да е попаднала право в лапите на Кротала.
— Действай — отвърна студено Нина. Еди поклати глава и излезе навън. — По дяволите! — Тя погледна към монитора. Портретът на Озир изникна пред очите ѝ. Тя го погледна и се замисли.
После взе решение.
След няколко минути Еди и Мейси се върнаха. Тя все още изглеждаше разстроена, а и неговото лице не беше много весело. Нина беше сигурна, че онова, което щеше да каже, нямаше да оправи настроението им.
— Реших какво ще направя — обяви тя.
— О, така ли? — отвърна подозрително Еди.
— Точно така. Мейси, планът ти не беше съвсем глупав.
— Радвам се, че мислите така — отвърна безучастно Мейси.
— Ще отида в щаба на Озир в Швейцария, както предложи. Но няма да има никакво слухтене и душене наоколо. Ще му дам онова, от което се нуждае, за да намери пирамидата на Озирис. — Тя се изправи. — И знаете ли какво? Отивам сама.
12.
Швейцария
Нина пое по късия път към езерото; стомахът ѝ се свиваше от притеснение. Порталът на брега представляваше вход към щаба на Храма на Озирис… който изобщо не отговаряше на представите ѝ.
На около дванайсет-тринайсет метра навътре в езерото се намираше каменист остров, обграден от стена, по която патрулираха мъже. По ъглите ѝ се издигаха кули с конични покриви, покрити с червени тухли; в дъното се забелязваше друг, по-голям правоъгълен покрив, допълващ готическия вид на замъка. Замъкът се свързваше със сушата чрез подвижен мост, който в момента беше вдигнат.
Цялата сцена на фона на веригата алпийски върхове зад синьото езеро беше абсурдно живописна — с едно изключение, което изглеждаше абсолютно нелепо. В широкия вътрешен двор на замъка над стените се издигаше пирамида от черно стъкло. Същата структура, която Нина беше видяла зад Озир на снимката му в уебстраницата на култа.
Подвижният мост се издигаше като стена пред портала, блокирайки изгледа ѝ към замъка. От едната му страна имаше интерком и камера, която я гледаше изцъклено.
Възелът в стомаха ѝ се стегна още повече. Поемаше огромен риск, като дойде тук. Но въпреки това се пресегна и натисна бутона на интеркома.
— Да? — разнесе се глас от говорителя.
— Казвам се доктор Нина Уайлд — каза Нина, гледайки директно в камерата, за да се увери, че пазачът я вижда добре. — Кажете на Халид Озир… че искам да сключим сделка.
— Трябва да призная, доктор Уайлд — каза Озир десет минути по-късно, — че съм изненадан да ви видя отново. И то тук.
— И аз самата съм малко изненадана — каза тя, докато я водеха към голямата зала във вътрешността. Залата представляваше музей, посветен на един-единствен обект.
Озирис.
— Защо изобщо разговаряш с нея? — озъби се Шабан. Той я беше посрещнал на главния вход, начело на екип от мъже със зелени сака, и Нина беше сигурна, че ако лидер беше той, а не Озир, щеше да заповяда да я убият на място. — Това очевидно е номер. Боби може да скрие трупа ѝ на някое място, където никога няма да бъде открит.
— Моля да извините брат ми — каза Озир, махвайки презрително към Шабан, което само засили гнева му. — Светското общуване не е сред силните му страни.
— Да, и аз останах с такова впечатление — отвърна Нина, вглеждайки се отблизо в една от стъклените витрини. Вътре имаше древен папирус, грижливо съхраняван между две стъкла.
Озир забеляза интереса ѝ.
— Мисля, че знаете какво е това.
— Предполагам, че става дума за четвъртия от свитъците, които доведоха до откриването на Залата на летописите.
— Да. Храмът на Озирис финансира археологически разкопки точно до границата с Египет в Газа, при които моите експерти — които са и мои последователи — сметнаха, че ще открият нещо интересно. Оказаха се много по-прави, отколкото можех да си представя.
— Значи сте запазили последната страница за себе си.
— За мен не е проблем египетското правителство да сложи ръка върху Залата на летописите. Тя е национално съкровище. Но щом открих какво има в нея — той посочи папируса, — знаех, че това е нещо, което трябва да запазя за себе си. На всяка цена. — Той посочи останалите експонати, които варираха от гравирани фигурки на древни богове до грамадни каменни плочи, изрязани от стени, покрити с множество йероглифи. — Това е най-голямата частна колекция в света от свързани с Озирис артефакти. Събирам ги от години, но се надявам скоро колекцията ми да се увеличи.