— Как издържаш? — попита Мейси, нарушавайки тишината.
— Кое?
— Ами… чакането.
— Няма какво друго да правя, нали? Освен това ти я подкрепи в решението ѝ да отиде там. Да не би да си мислеше, че ще отиде, ще почука на вратата и ще каже „здрасти, дойдох да видя зодиака“ и после ще се върне?
— Но тя стои там повече от два часа! О, боже, ами ако ѝ се е случило нещо? Може да е…
— Не е — отвърна твърдо Еди, с надеждата, че е прав. — Добре, знаеш ли защо успявам да седя тук и да чакам? Защото съм свикнал.
— Какво искаш да кажеш?
— Войнишката служба не е само тичане и стреляне по хората. Деветдесет и девет процента от времето е адски скучна. Отиваш някъде и започваш да чакаш нещо да се случи. Понякога получаваш заповед да отидеш на друго място и пак да чакаш!
— И с какво се занимаваш през това време?
— С нищо. И знаеш ли защо? — Тя поклати глава, изпълнена с любопитство. — Защото ако направиш нещо, за да се разсееш от скуката, ти се разсейваш и от онова, което би трябвало да чакаш.
— Което е?
Той се усмихна слабо.
— Проблеми. Ако си приказваш с приятелите или слушаш айпода си, или там каквото и да е друго… точно тогава ще изскочи някой задник с калашник и ще ти пръсне главата — а ти дори няма да го усетиш, че идва.
Тя съвсем не изглеждаше щастлива от перспективата.
— О!
— Така че да, чакането в района на бойните действия, без да правиш нищо, е гадост. Но точно затова издържам, защото знам, че ако нещо се случи, аз ще бъда готов!
— Ясно. Все пак не мисля, че съм направена от войнишки материал. — Тя го погледна. — Тогава защо разговаряш с мен?
Еди се ухили.
— Защото това не е бойна зона! — Той погледна към замъка. — Все още.
Тя не знаеше как точно да реагира на думите му, но жуженето на телефона на Еди веднага отклони вниманието им от темата. Той го включи на говорител.
— Нина! Добре ли си?
Тя отговори със забързан шепот.
— Да. Мисля, че Озир ми вярва.
— Мислиш?
— Е, поне не ги накара да ме застрелят на място! Виж, не мога да говоря дълго — в тоалетната съм и ще заподозрат нещо!
— Видя ли зодиака? — попита Мейси.
— Не, не е тук.
Еди погледна слисано Мейси.
— Гръм и…
— Не започвай пак! — прекъсна го Нина. — Намира се на яхтата му в Монако. Точно там отиваме. Той има частен самолет на летището в Женева.
— Как ще те намеря, щом отиваш на тая проклета лодка?
— Не знам! Може да успея — по дяволите, трябва да тръгвам! До скоро, обичам те, чао!
— И аз те обичам — каза Еди в момента, когато тя прекъсна. Той погледна Мейси. Момичето беше притиснало ръка към устата си. — Е, това вече е страхотно.
— Нали… нали се сещаш как не искаше да я пускаш да ходи там, а аз виках: „Не, трябва да намерим пирамидата преди него!“ — рече тя. — Сега си мисля, че може да не съм била права.
— Малко си закъсняла — изсумтя Еди. Той удари с юмрук по волана. — Мамка му. До Монако има повече от триста и петдесет километра. Ще ни отнеме поне пет часа да стигнем дотам през проклетите Алпи. А вероятно и повече, като се има предвид целият трафик от зрители, които отиват да гледат Формулата. — До тях достигна силно бръмчене: към долината се спускаше хеликоптер, който се отправяше към замъка. — А те ще стигнат до там за по-малко от час.
— Какво ще правим?
— Ще отидем там колкото се може по-бързо и ще чакаме да ни се обади — отвърна непоколебимо той и запали колата. — Какво друго бихме могли да направим? — Даде на заден ход и със свистене на гумите подкара колата на юг.
14.
Монако
Макар и най-малкото на картата на Европа, княжество Монако е най-богатото, поне когато става въпрос за приходи на глава от населението, както и най-бляскавото. Местоположението на миниатюрната държава на Френската Ривиера близо до италианската граница ѝ осигурява топъл субтропичен климат, а кралското семейство и казината придават атмосфера на скъпа загадъчност… без да се споменава статусът ѝ на данъчен рай, който я превръща в магнит за свръхбогатите.
И все пак популярността ѝ се дължи най-вече на ежегодното автомобилно състезание, в което струващи милиони долари болиди профучават с рев по криволичещите улици на града с над триста километра в час. От предната палуба на яхтата на Озир „Слънчев барк“, която беше хвърлила котва отвъд вълнолома на Монако, Нина нямаше как да види съботните квалификации, в които се определяше редът на потегляне за неделното състезание, но чуваше рева на свръхдвигателите, който отекваше в крайбрежните сгради, когато болидите профучаваха покрай тях, преди отново да навлязат в града и да започнат стръмното изкачване към площада пред прочутото Казино.