Нина въздъхна театрално.
— Еди, само се излагаш. Казах, че не искам да те виждам, защо просто не се примири?
— Защото си ми съпруга и трябва да правиш каквото ти казвам. Любов, уважение, подчинение, забрави ли? — Тя заби токчето си в обувката му; той я смушка, за да ѝ напомни да продължи играта. — Така — каза той, докато получаваше чиповете си, — ще играем ли, или какво?
— Залогът е минимум петдесет евро. — Озир кимна на дилъра, който започна да раздава картите.
— Това не ви ли напомня за Джеймс Бонд? — подхвърли Еди. — Игра на карти с шефа. — Той погледна към Шабан и Кротала. — Горилите му обикалят наоколо…
— Брат ми едва ли може да бъде определен като горила — отбеляза дружелюбно Озир, докато разглеждаше картите си. Поп и четворка; четиринайсет точки. Обърнатата карта на дилъра беше десетка. — Искам карта. — Шестица. — Оставам.
Нина имаше петица и тройка.
— Искам карта — каза тя, повтаряйки искането си, след като получи още една петица. Четвъртата карта беше седмица. — Оставам.
Дойде редът на Еди, който държеше вале и шестица.
— Искам карта. — Още една шестица. — Ох, мамка му.
Последният играч също отпадна. Дилърът обърна своята карта: седмица. Правилата на блекджека го принуждаваха да остане на седемнайсет, което означаваше, че Нина и Озир печелят.
— Може би блекджекът не е вашата игра, господин Чейс — рече самодоволно Озир.
— Само загрявах. — Раздадоха наново и Еди пак отпадна на третата карта. — По дяволите!
Озир се засмя.
— Не е съвсем като Джеймс Бонд, по-скоро е като Остин Пауърс, а?
— Три пъти за късмет. — Ново раздаване. — Гръм да го удари!
— Наистина мисля, че трябва да се откажеш — процеди Нина през зъби, усещайки как с всяко раздаване парите за наема им се топят.
— Едва сега започвам.
— Да, да губиш!
Следващите две карти на Еди бяха асо и дама: блекджек. Той се ухили.
— Едва ли мога да изгубя при двайсет и едно!
Дилърът също имаше първоначален блекджек.
— Ей, чакай, какво? — възрази Еди, когато чиповете му заминаха от другата страна на масата. — Равни сме!
— Трябваше да заложите за застраховка — каза Озир, без да се впечатли, че е изгубил. — А сега залогът ви преминава към следващата игра.
— Знаех това — каза Еди след неловка пауза. Започна следващото раздаване, в което той отново отпадна. — Гръм и мълнии! — Погледна към празното място на масата, където стоеше малката му купчинка чипове, после към няколкото купчинки пред Озир. — Дали няма да се съгласите да ми на правите една услуга?
— Вече я направих — отвърна многозначително Озир. Струнният квартет подхвана нова мелодия и той се огледа. — А! Танго! — Стана и протегна ръка на Нина. — Може ли?
Тя замръзна на мястото си; не защото Озир я беше поканил на танц, а заради спомените от неловкото положение, в което беше изпадала преди.
— О, аз не мога да танцувам танго. Въобще не мога да танцувам.
— Не се притеснявайте — отвърна твърдо той. — Аз ще водя; от вас се иска само да ме следвате. — Преди да успее да възрази, той я поведе към дансинга.
Еди се изправи, но се озова пред двама от горилите на Озир, които му препречиха пътя.
— Нина, трябва да говоря с теб!
Тя схвана посланието и му изпрати своето:
— Ще трябва да почакаш!
Макар да разбираше колко е смешно притеснението, което изпитваше — имаше далеч по-важни неща, за които да се тревожи — Нина се смути още повече, когато забеляза, че всички танцуващи двойки се отдръпват от дансинга. И тъй като Озир беше домакин на партито, вниманието на всички щеше да бъде насочено към него и партньорката му.
— Знаете ли, ако бяха свирили конга, може би щях да успея да се справя.
— Доверете ми се — каза той. Отведе я в центъра на дансинга, обхвана кръста ѝ с едната си ръка, а с другата хвана нейната и я изпъна встрани. — Просто ме гледайте в очите и тялото ви ще ме следва.
И след тези му думи двамата затанцуваха.
Нина с усилие потисна един уплашен стон, когато Озир я понесе по пода.
— О, боже! — прошепна тя, опитвайки се да не изостава от него. Единственото хубаво нещо беше, че дългата ѝ рокля прикрива некоординираните ѝ стъпки. — Не мога да го направя!
— Каква негативност, направо съм изненадан — каза Озир, без да сваля очи от нейните. — След всичко, което сте постигнали, се страхувате от един най-обикновен танц?
— Страхувам се да не се изложа!
Той се засмя.
— Защо? Нима мнението на тези хора ви интересува? Нима то ще бъде по-лошо от всичко, което сте преживели през последните месеци?