И изпрати серия бронебойни куршуми към яхтата.
Прозорецът на мостика се пръсна на парчета, а капитанът, който стоеше зад щурвала, беше улучен право в челото. Той се стовари върху таблото, мъртъв, натискайки дросела до край. И понеже всички останали членове на екипажа се намираха на палубата, опитвайки се да застрелят Нина и Еди, до него нямаше никой, който да поеме управлението…
Полицейската лодка промени курса си, за да сложи край на преследването. Еди се стрелна зад нея. Той забеляза някакъв полицай, който стоеше на кърмата и вдигаше пушката си.
— Наведи се! — предупреди той Нина и се обърна назад, за да види кога ще стреля мъжът.
Не последваха изстрели. Вместо това полицаят се наведе отчаяно през парапета, а колегата му скочи от носа на катера.
Миг по-късно „Слънчев барк“ връхлетя върху по-малкия съд и го разсече на две. Резервоарът на разбитата лодка се взриви, а яхтата профуча през огнената топка, продължавайки сляпо да следва джета. Един от хората на Озир се хвърли в морето от предната палуба миг преди пламъците да я обхванат.
— Господи! — проплака Нина. — Да не са полудели?
Еди отново направи завой и се отправи към малкия проход между два претъпкани кея. Яхтата не го последва.
— Мисля, че никой не я управлява.
— Какво? Но аз само раних онзи мъж!
— Не се оплаквам!
„Слънчев барк“ премина покрай тях; всички намерения на екипажа да застреля бегълците бяха заменени от инстинкт за оцеляване и те наскачаха в морето. Яхтата се отправи директно към група малки, но скъпи морски съдове в ъгъла на пристанището, и вниманието на хората в тях рязко се отклони от състезанието към бързо приближаващото се към тях чудовище. Те се разбягаха с крясъци по подвижните мостове.
— Приготви се да тичаш — каза Еди на Нина. — Щом стигнем до сушата, хукваме и няма да спираме, докато не се отдалечим поне на осемстотин метра!
Джетът се изстреля нагоре по хелинга и продължи да се движи, стържейки по бетона. Пред тях изникнаха предпазните бариери: пистата минаваше точно покрай пристанището. Еди дръпна силно ръчката за управление, но извън водата кавазакито беше неуправляемо. То се блъсна в гофрирания метал и двамата му пасажери бяха притиснати болезнено към таблото.
Един от охраната на състезанието забеляза неочаквания сблъсък и се затича към тях — но след миг замръзна на място, забелязвайки пушещия „Слънчев барк“, който се блъсна в пристанището с трийсет мили в час.
Малките яхти се разпаднаха в огнени облаци от отломки, доскоро струващи милиони долари. Една по-голяма лодка се преобърна настрани — а мегаяхтата премина по нея и се стовари върху кея, разкъсвайки предпазните бариери. „Слънчев барк“ се плъзна напряко по пистата като стоманена стена и със скърцане спря точно пред трибуната със зрителите.
Мика Виртанен продължаваше да води колоната. Той ускори след шикана, който се намираше в северната част на пристанището — само за да открие висока бяла бариера там, където очакваше да види завой. Съдиите се окопитиха и трескаво започнаха да размахват предупредителни флагове, но за финландеца вече беше твърде късно.
Той натисна спирачките, колата му се плъзна покрай мястото, където се намираха Нина и Еди, и се завъртя, преди задницата на болида да се забие в корпуса на яхтата. Още милион долара от парите на тим „Озирис“ се превърнаха в отломки — а онова, което остана от болида, се превъртя няколко пъти по пистата и спря. Все пак дизайнерите на колата си бяха свършили перфектно работата; замаян, но невредим, Виртанен повдигна с трепереща ръка визьора на шлема си и примига към хората зад бариерата.
Нина побутна Еди.
— Помниш ли като ми каза да бягам, щом стъпя на сушата?
— Моля? А, вярно! — Те хукнаха, а на мястото на катастрофата се събираха все повече и повече съдии.
— Вие ли предизвикахте това? — Мейси посочи изумено екрана на телевизора. — Господи! Тук сигурно има потрошени яхти за най-малко сто милиона долара!
— Казах на Озир, че ще му струва скъпо — отвърна Нина, оглеждайки внимателно фоайето на хотела. Целта на оградите около пистата беше да държи зрителите встрани от нея; отдалечаването не беше представлявало проблем, единственото притеснение, докато отиваха към площада пред Казиното, беше, че полицията ги търси. Засега никой не ги беше разпознал — до мига на зрелищната катастрофа на „Слънчев барк“ камерите бяха следили състезанието, а не пристанището — но все пак тя искаше да напусне княжеството колкото се може по-бързо. Ако не друго, поне няколко гневни застрахователни компании щяха да искат главите им.