- Какво означава това, по дяволите? - извика Нина.
Той изсумтя.
- Нали не си забравила, че не си единствената уволнена? Аз също изгубих работата си. Виждаш, какво ли не правя, за да издържам и двама ни, работя в ненормални часове, купувам портокалов сок за разни параноични богаташчета, а ти само си седиш вкъщи и хленчиш, че се е наложило да се изнесеш от скъпоценния си Манхатън!
- Аз не само изгубих работата си - озъби му се Нина. - Изгубих кариерата, репутацията си - всичко! И ако не можеш да разбереш защо това ме депресира, то значи въобще не ме познаваш!
- Може би - сопна ѝ се той. - Честно казано, не очаквах, че жената, за която се ожених, ще се окаже такова мрънкало.
- Какво?
- Да си ме чула да се оплаквам колко е скапан животът? Не, хванах се в ръце и направих нещо по въпроса!
- О, значи петстотинте писма, които написах, опитвайки се да си намеря работа, не се броят? - извика тя. - Може би смяташ, че трябва да се хвана на работа в “Макдоналдс”?
Мейси удари с длан по масата.
- Вижте какво! Това не ни помага. Трябва да намерим…
- Млъквай! - извикаха и двамата едновременно. Мейси погледна Нина, след което с разтреперани устни скочи и избяга навън.
- По дяволите! - изпъшка Еди след миг. - По-добре да я намеря, преди да е попаднала право в лапите на Кротала.
- Действай - отвърна студено Нина. Еди поклати глава и излезе навън. - По дяволите! - Тя погледна към монитора. Портретът на Озир изникна пред очите ѝ. Тя го погледна и се замисли.
После взе решение.
След няколко минути Еди и Мейси се върнаха. Тя все още изглеждаше разстроена, а и неговото лице не беше много весело. Нина беше сигурна, че онова, което щеше да каже, нямаше да оправи настроението им.
- Реших какво ще направя - обяви тя.
- О, така ли? - отвърна подозрително Еди.
- Точно така. Мейси, планът ти не беше съвсем глупав.
- Радвам се, че мислите така - отвърна безучастно Мейси.
- Ще отида в щаба на Озир в Швейцария, както предложи. Но няма да има никакво слухтене и душене наоколо. Ще му дам онова, от което се нуждае, за да намери пирамидата на Озирис. - Тя се изправи. - И знаете ли какво? Отивам сама.
12.
ШВЕЙЦАРИЯ
Нина пое по късия път към езерото; стомахът ѝ се свиваше от притеснение. Порталът на брега представляваше вход към щаба на Храма на Озирис… който изобщо не отговаряше на представите ѝ.
На около дванайсет-тринайсет метра навътре в езерото се намираше каменист остров, обграден от стена, по която патрулираха мъже. По ъглите ѝ се издигаха кули с конични покриви, покрити с червени тухли; в дъното се забелязваше друг, по-голям правоъгълен покрив, допълващ готическия вид на замъка. Замъкът се свързваше със сушата чрез подвижен мост, който в момента беше вдигнат.
Цялата сцена на фона на веригата алпийски върхове зад синьото езеро беше абсурдно живописна - с едно изключение, което изглеждаше абсолютно нелепо. В широкия вътрешен двор на замъка над стените се издигаше пирамида от черно стъкло. Същата структура, която Нина беше видяла зад Озир на снимката му в уеб-страницата на култа.
Подвижният мост се издигаше като стена пред портала, блокирайки изгледа ѝ към замъка. От едната му страна имаше интерком и камера, която я гледаше изцъклено.
Възелът в стомаха ѝ се стегна още повече. Поемаше огромен риск, като дойде тук. Но въпреки това се пресегна и натисна бутона на интеркома.
- Да? - разнесе се глас от говорителя.
- Казвам се доктор Нина Уайлд - каза Нина, гледайки директно в камерата, за да се увери, че пазачът я вижда добре. - Кажете на Халид Озир… че искам да сключим сделка.
- Трябва да призная, доктор Уайлд - каза Озир десет минути по-късно, - че съм изненадан да ви видя отново. И то тук.
- И аз самата съм малко изненадана - каза тя, докато я водеха към голямата зала във вътрешността. Залата представляваше музей, посветен на един-единствен обект.
Озирис.
- Защо изобщо разговаряш с нея? - озъби се Шабан. Той я беше посрещнал на главния вход, начело на екип от мъже със зелени сака, и Нина беше сигурна, че ако лидер беше той, а не Озир, щеше да заповяда да я убият на място. - Това очевидно е номер. Боби може да скрие трупа ѝ на някое място, където никога няма да бъде открит.
- Моля да извините брат ми - каза Озир, махвайки презрително към Шабан, което само засили гнева му. - Светското общуване не е сред силните му страни.
- Да, и аз останах с такова впечатление - отвърна Нина, вглеждайки се отблизо в една от стъклените витрини. Вътре имаше древен папирус, грижливо съхраняван между две стъкла.