Цялото място беше почти изцяло на тяхно разположение. Междуградският автобус, който бяха следвали, продължи към следващата си спирка от обиколката на Горен Египет. Наблизо се навъртаха двама полицаи - свободните посещения на руините не бяха позволени, - но един скромен подкуп ги убеди да се разходят за няколко часа до селцето.
- И така, какво търсим? - обърна се Нина към Мейси. - Ти си експертът.
- Е, не мога да се определя точно като такава - отвърна момичето с фалшива скромност.
- Не разполагаме с друг - рече презрително Нина. - Така, какво да правим?
Мейси се обърна към една много по-голяма и по-запа- зена постройка, която се издигаше зад тях.
- Това е храмът на Сети или Сетос - каза тя, - построен от сина му Рамзес Втори някъде около 1300 година преди новата ера. Той има уникална архитектура. Всички останали египетски храмове се строят в права линия, нали? Влизаш през входа и вървиш право напред. Но този тук - тя посочи към една част отдясно - образува чупка.
- Харесвам чупките - каза Еди.
Нина му изшътка.
- Защо са избрали такава форма?
Мейси погледна към Озириона.
- Смята се, че Храмът на Сети и Озириона са построени по едно и също време. Поне така пише в повечето книги. Така смята и професорът ми. Но за мен това няма голям смисъл, а се оказа, че доста археолози също смятат така. Защо ще тръгнеш да строиш храма с чупка, за да избегнеш съседната сграда, ако ги строиш едновременно? Разполагали са с достатъчно място, за да издигнат втората сграда по-далеч от първата. - Тя посочи празната пустиня покрай руините.
- Значи има и друга теория? - попита Нина.
Мейси кимна.
- Някои смятат, че Озирионът вече е бил тук много преди 1300 година пр. н. е. Бил е погребан под пясъка, но Рамзес го е открил, докато е строял храма на Сети. Строежът е бил твърде напреднал, за да се спира работата, но не е искал и да събаря Озириона… затова променил строителните планове и поискал храмът да бъде построен до него.
- Защо толкова е искал да го запази? - попита Еди.
Нина знаеше.
- Защото е единственото копие на гробницата на самия Озирис. Векове по-рано е била изгубена истинската, но те осъзнали, че разполагат с дубликата ѝ.
- И ако са били прави - каза Мейси, - някъде вътре трябва да се намира окото на Озирис.
- Което сочи пътя към пирамидата. Остава ни само… да го намерим.
Те тръгнаха по пясъка към Озириона. Той представляваше яма, на дъното на която се виждаше издигната постройка, към която водеха стъпаловидни стени. В сравнение с пищната елегантност на храма на Сети оголените руини изглеждаха почти груби, построени от обикновени гранитни блокове. Подът на коридора, дълъг около трийсетина метра, започваше от басейн, пълен със застояла вода.
Еди изкриви лице с отвращение.
- Не очаквах, че ще дойда в проклетата Сахара, за да газя във вода. Ако знаех, щях да си нося гумените ботуши.
- Не е чак толкова дълбоко - каза Нина, спускайки се по стълбите към самата сграда. - Надявам се. - Тя предпазливо потопи крак в зеленясалата вода и откри, че дълбочината ѝ е няколко сантиметра. - Ох. Добре, че не дойдохме през дъждовния сезон. - Тя се обърна към Мейси и Еди, които се присъединиха към нея; в този миг забеляза един отвор в северозападния край, зад който започваше тъмен проход. - Това къде води?
- Това е тунел, който стига до северния вход - отвърна Мейси, проучвайки диаграмата в пътеводителя си.
Еди надникна вътре.
- Сега не води до никъде - затрупан е. Надявам се, че окото не е вътре. - Той прецапа до другия край на коридора.
- Току-що ми хрумна нещо. Ако това око трябва да гледа към пирамидата и тя се намира някъде на запад, то ще се намира на източната стена, нали?
- Мъжът с откачената шапка има право - обади се Мейси и двамата се усмихнаха един на друг.
Нина свали раницата си, измъкна отвътре едно фенерче и влезе през отвора на стената. От водата се издигаше рампа; малката стая във вътрешността беше суха. Тя влезе и примигна няколко пъти, докато очите ѝ не привикнаха с тъмното. Подобно на коридора, и тук стените бяха голи, неукрасени.
Еди и Мейси я последваха.
- Виждаш ли нещо? - попита Еди.
- Още не. - Нина внимателно огледа стените за някакви белези. Междувременно Мейси извади своето фенерче и започна хаотично да обхожда с лъча наоколо. - Ще спреш ли най-после - каза Нина. - Нищо няма да намериш, ако просто го размахваш насам-натам. Трябва да претърсваме внимателно, секция по секция…
- Аха! Намерих го! - прекъсна я Мейси. Тя беше насочила светлината към едно място високо над главите им. - Виждате ли? Едно Око на Озирис. Направо съм смаяна!