Търпяхме тази измет, защото те бяха идеалните наблюдатели и доносници. Седят си по цял ден и зяпат кой е минал, с кого се е срещнал, какво са си говорили… и никой не им обръща внимание. Така де, щом са толкова безпомощни, значи са и тъпи и нищо не разбират, камо ли да го запомнят. Да, ама разбират. И помнят. И докладват.
Това беше между другото, а сега да си дойда на приказката с чудесата. Та ето как ставаше чудото с изцеляването. Отива Йешуа в поредното градче или селце и на пътя го среща поредният „болен“ или „сакат“ който предварително е избран и инструктиран от нас. Около него е събрана и редовната тълпа от зяпачи, между които са пръснати и мои агенти, за да подхвърлят подходящите приказки в подходящите моменти. Въпросният „болен“ започва да се вайка и да моли Йешуа да го отърве от болестта или от недъга. Йешуа се вглежда в него и го пита на висок глас вярва ли искрено, че той може да му помогне, и след утвърдителния отговор и ритуалното докосване и изричане на молитва болестта или недъгът изчезва. Никаква болест разбира се няма. Ние имахме грижата само „наши“ болни и сакати да го посрещат, а ако някой истински болен или сакат човек се появеше — намираха се и такива — ние го отстранявахме без много церемонии. За да се избегне случайният неуспех — в последния момент можеше да се промъкне някой наистина болен или сакат и хората ми да не успеят да го спрат — имаше и проста система за разпознаване. В момента, в който Йешуа питаше „болния“ или „сакатия“ дали вярва, последният трябваше да примигне бързи два пъти, след това още веднъж, и Йешуа знаеше, че няма да има проблеми с чудото. Ако сигналът липсваше, той заявяваше, чв вярата на човека не е достатъчно силна и че той не може да лекува неверници.
В родния град на Йешуа Назарет не направихме нито едно „чудо“, защото всички го познаваха много добре — и него, и истински болните и сакатите. Затова там нямаше никакви чудеса. На учениците си Йешуа трябваше да обяснява, че никой не може да пророкува в родния си град, защото хората не могат да повярват в него — наивно обяснение, но свърши работа. Само тези евтини номера обаче бяха крайно недостатъчни, за да повярват сериозно хората в Йешуа, затова на два пъти направихме един масов трик, заимстван от самите евреи. Става въпрос за чудесната храна — манна небесна — с която Мойсей хранел народа си в Синай. Решихме, че и по-проста храна като хляб ще свърши работа, стига фокусът да е добре изпълнен. Ето какво направихме на два пъти. Йешуа подкарваше тълпата за проповед в пустинята и държеше хората 3 дни там. Можеше да говори с часове без да млъкне и понеже беше научил доста истории през време на обучението си, а и беше сладкодумен, простият народ го слушаше дълго, без да го прекъсва. Когато обаче след известно време на третия ден храната на хората свърши и те започнаха да стават неспокойни, той млъкна и изчака учениците му да го попитат какво да правят с хората. Тогава той попита има ли някаква храна. Всичко беше изядено, но един наш офицер, който следеше представлението смесен в тълпата, се обади и донесе две кошници — едната с хляб, другата с риба. Йешуа нарочно ги отвори пред всички, за да видят какво има вътре — пет хляба и две риби. След това заяви, че с тях ще нахрани хората. Учениците му се уплашиха, че тълпата ще ги разкъса — имаше около 3700 човека. Бяхме ги преброили предварително, за да знаем колко храна да приготвим. Точният им борй разбира се се променяше, тъй като някои се отделяха и си тръгваха, а други се присъединяваха, но на нас ни трябваше само приблизителният им брой.