Дойде моментът да разкажа за императорите и отношенията ни с тях. По-точно — да разкажа как в действителност се управляваше Рим. Защото ако има някой, който да знае как точно управляваха императорите, това съм аз. И тъй като много неща за това управление не се знаят, а от това което се знае повечето просто не е вярно, ще разкажа накратко историята им. Истинската, а не официалната. Тъй като все пак доста неща са известни, ще говоря само за това, което не е известно. Иначе разказът ми, който и сега вече е дълъг, ще стане прекалено дълъг.
Преди да започна разказа си за императорите, нека да да изясня защо въобще ги търпяхме. Защото както вече надявам се си разбрал, истинското управление на Рим се извършваше от нас, а те бяха само фасадата. Е, може би вече си се досетил от историята ми, но все пак нека си кажа нещата направо. Всяка власт си има две страни — официална, видима, която хората трябва да виждат и чуват, и скрита, невидима, която се усеща от тълпата без тя да разбере с какво всъщност си има работа. Именно такива са и качествата на всички богове, ако се вгледаш малко по-внимателно в тях. Боговете си имат великолепни храмове и статуи и получават много красиви подаръци, и тълпите се възхищават от тях. Но истинската им същност, техните мотиви, действия и дори истинските им образи са обикновено скрити от тълпата. Именно тази двойнственост им осигурява властта над умовете на простаците. Властта разбира се се упражнява от жреците. Е, и при нас е същото. Императорите са видимата страна на властта. Даже си ги обожествяваме. Всичките. Та да имат по-голям авторитет. А скритата власт я имаме ние. И както боговете са измислени и съществуват само в хорските глави, а жреците вържат цялата работа, така и в нашия случай императорите само се показват пред хората, а реалната работа я вършим ние. Понякога помощниците ми са ми натяквали, че двете неща могат да се съберат в едно и че така управлението щяло да стане по-лесно и по-просто. Особено често ми го напомняха след преврата на Бур и унищожаването на канцеларията. Но аз винаги съм отхвърлял тази идея. Както и дядо ми и баща ми. Нищо не ми пречеше да сваля Тиберий и да седна на мястото му. Но дори и след като оставих заговорниците да заколят Калигула, аз не се замислих дори за момент и пратих войниците да намерят Клавдий и да го обявят за император. Защото двете страни на властта трябва да бъдат разделени. Иначе ще се превърнем в обикновена източна деспотия. И ще свършим като таква. Спомни си разказа ми за Персия и за цар Дарий! И за това колко лесно Александър превзема тази огромна страна с една шепа хора! Спомни си също, че никой жрец не се обявява за превъплъщение на бога, на когото уж служи! Още от времето на Старото царство в Египет фараонът е жив бог, но управлението на страната се извършва от жреците! И това разделение на властта е запазило държавата 3000 години! Птолемей не разрушава системата, а само я променя, при това толкова удачно, че 300 години наследниците му не я пипат! Е, и ние я запазихме, като по същество само заменихме фараона с наместник, а египтяните започнаха да почитат императорите за фараони.
Цезар
А сега ще разкажа историята на императорите. При това, както вече казах, ще пиша само за скритите неща, които освен скрити са важни. Важни за управлението на държавата, разбира се.
Ще карам поред, така че започвам с Гай Юлий Цезар. Тъй като самият Цезар е оставил подробни записки за войните, които е водел и в които доста подробно е описал какво, как и защо е правил, на мен ми остава да разкажа съвсем накратко само за това, което Цезар по една или друга причина не споменава. Основно това са клеветите и мръсотиите, които противниците на Цезар разпространявали за него и които и досега се разказват по негов адрес. Както повечето подобни приказки, и тези нямат нищо общо с истината.
Най-неприятната клевета, разказвана за Цезар още от младежките му години, е свързана с царя на Витиния Никомед. Никомед е бил един от най-известните педерасти по онова време. Когато Лукул изискал от Никомед кораби за да помогне на римската армия във войната с Митридат, Никомед не бързал да изпълни задълженията си на съюзник на Рим. Лукул изпратил Цезар, който по онова време бил на служба при него, да изиска флота. Малко преди това Цезар си заслужил венец за проявена храброст на бойното поле и повечето офицери, включително и Лукул, му завиждали. Ще напомня, че такъв венец се дава от самите войници веднага след битка и винаги е бил смятан за изключителна награда.
Лукул изпратил Цезар при Никомед за да се отърве от него, понеже популярността му сред войниците станала много голяма, а и разчитал да го уязви, тъй като Цезар бил доста красив млад мъж по онова време. Никомед не пропуснал възможността да „налети“ на Цезар, но бил отрязан веднага. Нещо повече, Цезар успял само за няколко часа да убеди царя, че е в негов интерес по най-бързия начин да си изпълни съюзническите задължения. Комбинацията от заплахи и убедителни аргументи, която по-късно Цезар използувал толкова успешно по време на Галската война, подействала и флотът пртисигнал при Лукул изненадващо бързо. Самият Лукул не очаквал такова нещо. Всъщност той тайно разчитал след войната с Митридат да нахлуе и във Витиния и да се понаграби и там на воля, както вече бил направил в Азия. Неизпълнението на съюзните задължения от страна на Никомед щяло да е оправданието за нахлуването. Цезар обаче объркал плана на Лукул. За отмъщение Лукул лично подхвърлил клюката, че Цезар е купил флота на Никомед със задника си. Някои от по-младите и некадърни офицери, които вече успели да се спречкат с Цезар, с удоволствие я подхванали и я разнесли чак до Рим. Отначало Цезар много се сърдел на тази клевета, но си дал сметка, че ако започне да се оправдава и да я опровергава, нещата ще станат по-лоши и вместо това започнал да си отмъщава на противниците си, като преспивал с жените им наред. Това не било трудно, понеже той не само бил красавец, както вече споменах, но и бил от най-стария римски род, който според легендата произхождал от самата Венера, богинята на любовта. Така че повечето римлянки с удоволствие откликвали на вниманието, което Цезар им обръщал. Постепенно приказките за това какъв женкар е Цезар изместили изцяло мръсотията, свързана с Никомед.