Като стана въпрос за факти, ето малко информация за размисъл. Консулът Луций Афраний и префектът Афраний Бур са действителни исторически лица. Но има и един друг Афраний, който се среща в две литературни произведения. Едното е „Майсторът и Маргарита“ на Михаил Булгаков. Другото е „Евангелие от Афраний“ на Кирил Есков. И двете могат да се намерят в сайта http://www.lib.ru/. И в двете се разказва историята на Христос. И в двете Афраний е главно действащо лице. Откъде се е взел този Афраний — не става ясно. Е, сега поне на мен вече ми е ясно. Не ми е ясно само откъде е разбрал за него Булгаков! Защото поне за мен Есков си пише книгата под влияние на „Майсторът и Маргарита“ на Булгаков и при него нещата са ясни. Знам че отношенията на Булгаков и Сталин са били доста сложни и че писателят дори е възнамерявал да изгори романа… а го е писал 11 години — от 1929 до 1940 година… Е, който желае, нека прочете и тези произведения, да ги съпостави с историята, която му поднасяме тук, и да си направи сам изводите. Аз моите съм си ги направил…
Ще се спра само на още един детайл. Съмнявам се, че ролята на българското разузнаване е била точно тази, която е описана в увода. Тогавашният му ръководител Григор Шопов е бил прекалено умен и хитър, за да си позволи да намеси службата си в поръчково убийство. По-вероятно е българското външно разузнаване да е отговаряло само за изнасянето на документа, тъй като резидентите на КГБ на Запад са били под доста сторго наблюдение, за разлика от българските например, а „братското накисване“ да е тънка операция за прикритие и допълнително извиване на ръцете. Лично аз съм убеден, че зад Агжда никога не е стояло българското разузнаване, то по-скоро е било помолено да му помогне в прехвърлянето на Запад с цел да се оставят улики, насочващи ЦРУ към България, още повече че тогавашното българско ръководство е изпаднало в немилост пред Андропов, който вече е бил фактическият господар в Кремъл.
Ще приключа този въпрос с една проста констатация. Вече повече от 20 години папата мълчи и се ослушва по случая с Агджа и „българската следа“ като глух петел. Липсата на отношение по ТАКЪВ ВЪПРОС вече е отношение. Защото България беше орезилена пред целия свят, а в крайна сметка никой нищо не можа да докаже! Все пак според западните правни и морални норми всеки е невинен до доказване на противното. А българско участие в атентата така и не беше доказано. На всичко отгоре папата се срещна лично с Агджа и говори насаме с него, а за толкова години така и не пожела да вземе отношение към „българската следа“. Поне на мен това мълчание ми говори много, особено след „откровението на Афраний“…
Няколко думи за самия Йоан Павел II. Истинското му име е Карол Войтила. Роден е в малко селце на около 50 км от Краков, Полша. Майка му умира, когато е съвсем малък, а баща му — през войната. След нея Войтила, вече кръгъл сирак и практучески без никави близки, следва литература в Краковския университет и дори пише пиеси — с псевдоним Лолек (!). Съвсем неочаквано за всички свои познати става свещеник на 1 декември 1946 година. Почти всички негови познати от онова време — включително професорите му от университета — отдавна не са между живите. Повечето са умрели в съветски концлагери. Не е много ясно кога и как успява да се изучи за католически свещеник. Като се знае, че по времето, когато е станал такъв Краков е управляван от съветска администрация, и като се знае какво представлява съветската военна администрация, версията, изложена в увода, ми изглежда напълно правдоподобна. Друг е въпросът, че по понятни причини е невъзможно да бъде доказана. Нито пък опровергана. Така че дали читателят ще я приеме сериозно или не, си е негова работа.
Честно казано религиозната страна на въпроса в това произведение въобще не ме интересува, но някои други неща ме развълнуваха, и при това много. На първо място доста странните сметки за парите в Римската империя. Няма да се спирам къде и какво прочетох, само ще кажа до какви изводи стигнах за себе си. Рим наистина е имал сериозен търговски дефицит от времето на Август до падането на Западната империя през 476 година. И този дефицит наистина е бил най-вече заради коприната. Около края на 3 век златото в империята намаляло толкова, че търговията и занаятите започнали да западат, нямало пари за армията и накрая империята се разпаднала и настъпил феодализмът. Може да изглежда малко странно, но феодализмът е пряко свързан с липсата на пари и преминаването към натурална размяна и натурално стопанство. Да си спомним, че феодализмът свършва едва след като в Европа пристига златото и среброто на Америка. И свършва там и тогава, където и когато те влизат в обществото под формата на пари. Истината е, че златните монети практически липсват в Европа от 6 до 13 век! Златото започва да се появява отново едва след кръстоносните походи и походите на монголите, когато търговията между Европа и Изтока се възобновява. Ще напомня само историята на Марко Поло! Подобен е случаят, описан в горното произведение с персийските съкровища, след като Александър и наследниците му ги пускат като пари. Византия, или източната част на империята, оцелява още 1000 години — до 1453 година, именно защото е успяла да си реши донякъде проблема с дефицита и да си запази парите, та дори да ги увеличава понякога. По времето на Юстиниан Византия успява да открадне технологията за производство на коприна от Китай, при това по начин, който не се различава от описания от Афраний!