Уил Мартин се запъти към входната врата, но желанието да спре и да се върне се оказа неустоимо. И той още веднъж застана на място, за да запомни подробностите от мирния пейзаж, който се простираше отвъд прозорците му.
Конференцията можеше да почака още няколко секунди.
Новата зала за телеконференции бе направена за по-малко от месец. Цялата обстановка — от дългата, правоъгълна махагонова маса до тапетите и специално поръчаното видеооборудване — бе закупено на лизинг от компанията „Симюлайт“, бързо развиваща се фирма, която примамваше „Уолстрийт“ с умението си да превърне телеконференциите от новост в необходимост. Залата излезе на „Юниуейв“ почти без пари и Мартин се гордееше със сделката. Тъй като той много желаеше да се сдобие с тази технология, а „Симюлайт“ много искаше да пробие, резултатът бе петдесет на петдесет.
Мартин влезе в залата, надянал типичната за него маска на сериозност и кимна на шестимата старши служители. Самата зала бе седем метра дълга и, както изглеждаше, широка около пет метра, но всъщност истинската й ширина бе само два и четирийсет, тъй като тя бе наполовина преградена от солиден панел с кристален екран с висока разрешаваща способност. Екипът от Анкъридж се появи на цветния екран, седнал от своята страна на масата в общата зала, която бе украсена със сходни картини, тапети и дори еднакви чаши и кани за кафе. Мартин си бе мислил да купи „Симюлайт“, но бордът бе сложил вето на идеята му, което си бе жалко, помисли си той. Новата технология в крайна сметка щеше да донесе милиарди, налагайки световни стандарти за провеждане на телеконференции, ала бордът му бе прекалено уплашен дали самата „Юниуейв“ щеше да оцелее.
— Всички ли сме на линия? — попита председателят присъстващите от двете страни на екрана, огледа кимащите глави и забеляза страха в очите на хората в Анкъридж. Помисли си, че нямаше да бъде лесно да измъкне истината от групата от Аляска. Те всички знаеха, че работата им виси на косъм.
„А може би трябваше влизането ми да изглежда по-приятно?“ — помисли си Мартин. Прокашля се и разговорите спряха.
— Добре, екип. Ние тук сме много разтревожени и сроковете са ни опрели нож в гърлото. Какво стана снощи, защо стана, как ще оправим нещата, за да проведем новите изпитания след четирийсет и осем часа? Освен това искам да чуя съображенията на всеки, който все още има каквито и да било опасения за системата, преди да я дадем на ВВС и да си поискаме чека.
Всички, освен двамина от групата в Анкъридж, бяха готови да скочат и веднага да хукнат от страх. „Намали темпото“ — каза си той, като посочи старшия служител по проекта в Анкъридж.
— Джо? Защо ти не ми съобщиш главното?
Джо Дейвис се приближи напред със стола си и разказа за развитието на събитията над Залива Аляска предишната нощ, описвайки крайното решение на доктор Бен Коул, което било просто да изключи главния компютър.
— Значи излиза, че компютърът на Бен е бил виновникът? — попита Мартин. — Не и софтуерът?
— Така мислим. Сега правим каква ли не диагностика. Цяла нощ с това се занимавахме. Засега предположенията ни се свеждат до някаква повреда в хардуера.
Мартин забеляза тревожното изражение на Бен Коул. Обърна се към него:
— Бен? Изглеждаш ми разстроен.
— Ами…
— Съгласен ли си с оценката на Джо?
Преди да отговори, Бен хвърли един обезпокоен поглед към Джо Дейвис.
— Ами-и… Изключването на компютъра наистина прекрати радиорелейната връзка, господин Мартин, тъй че, технически погледнато…
— Вашият бордови компютър е изпращал сигнали, които са блокирали управлението на самолета, нали така?
Бен кимна без особен ентусиазъм.
— Но защо тогава — продължи Мартин, — той ви е снижил до петнайсет метра и след това ви е пуснал буквално да се плъзгате над водата?
— Не знаем — отвърна предпазливо Бен.
— Добре де, софтуерен ли е проблемът, или хардуерен? Или и двете?
В залата в Анкъридж настъпи оживление, една жена влезе и донесе на Джо Дейвис някакво съобщение, след което бързо се оттегли. Мартин видя как върху лицето на Дейвис разцъфва широка усмивка, след като показа съобщението на останалите и даде знак на председателстващия, че иска думата.