— Значи всичко, което е необходимо, е да се изключи автопилотът? — попита Мак.
— Точно така. Съвсем просто е — отбеляза Бен. — Но ние току-що разбрахме, че автопилотът е замесен в тази работа.
— Добре, но какво го активира? Какво го кара да си мисли, че има бърза разхерметизация?
— Намаляването на скоростта на полета. Винаги, когато се използват т.нар. въздушни спирачки, една сбъркана верига изпраща абсолютно погрешни данни до рекордера на полета и до автопилота и им „казва“, че се е случила бърза разхерметизация. И двата пъти ние се намирахме в режим на пълни изпитания и когато командир Хамънд дръпваше лоста на въздушните спирачки, той без да ще съобщаваше на автопилота, че се разхерметизираме бързо и той се включваше. — Бен се изправи и погледна към Джо Дейвис. — И така, какъв е изводът? „Бумеранг“ е готов. Нямам причина да заключа, че в програмния код има нещо, което се нуждае от промяна. Всъщност смятам, че далеч сме надхвърлили минималните изисквания.
Бен се задържа, след като останалите от екипа тръгнаха към вратата. Силно изплашеният Джо Дейвис друсаше ръката на МакАдамс в раболепна демонстрация на благодарност, ала генералът най-накрая го отпрати. След като помещението се опразни, отиде при Бен, възседна един стол наопаки, кръстоса ръце върху облегалката му и се вторачи в главния инженер по софтуера.
— Нещо не е наред ли, господин генерал? — попита Бен, изпитвайки неудобство от мълчаливото му взиране.
— Не — усмихна се Мак. — Но аз имам един важен въпрос към теб.
— Слушам, сър, давайте.
— Бен, ти знаеш, че когато тази система бъде инсталирана и влезе в действие, залогът ще бъдат много човешки животи — както на самолетите на ВВС, така и на земята.
— Да, сър. Много добре разбирам това.
— Знаеш също така, че след като „Бумеранг“ бъде монтирана, ще е много по-трудно да се поправят всички грешки в основната програма, без да се рискува безопасността, нали така?
— Разбира се.
— Знам, че през последните няколко дни се спука от работа, за да поправиш програмата, макар че, както разбрахме, тя не се е нуждаела от ремонт. Искам да знаеш, че съм ти много благодарен за усилията и за всеотдайността.
— Благодаря ви, господин генерал. Аз…
Мак му махна с ръка да млъкне.
— Това не е церемония по връчването на награди, Бен.
Той въздъхна и погледът му още веднъж обходи стаята; добре знаеше, че трябваше да почака, докато не бъде намерен Дан Джеръд с неговата апаратура за неутрализиране на подслушвателни „бръмбари“.
„Времето все не достига“ — помисли си той.
— Бен, знам всичко за твоето посещение в кабинета на Дан Джеръд. Знам точно какво си му казал и какво ти е отвърнал той. Сигурно не си разбрал, че той всъщност докладва пряко на мен и на никого другиго.
— Сър… не знаех това, сър.
— И продължаваш да не знаеш. Разбрано?
— Да, сър.
— Няма да говорим за подробностите, които сте обсъдили на тази среща. Знам, че изпитанията на системата минаха добре и го приемам. Но знам и онова, което те е обезпокоило. Появи ли се тази вечер нещо, което да те разтревожи?
— Не, сър.
— Но въпреки това продължаваш да се безпокоиш.
— Разбира се, господин генерал. Не мога да си обясня как този външен код е бил вкаран в програмата.
Мак кимаше, стараеше се бързо да избере подходящите думи.
— Бен, съществуват много неща, които не е необходимо да знаеш и поради това не мога да говоря с тях за теб. Но мога да те уверя, че благодарение на това, че си говорил с Дан, ние решихме загадката и разкрихме и неутрализирахме източника. Казано с други думи, приключихме с проблема. За съжаление, не мога да ти съобщя подробностите.
— Значи… значи сте се погрижили за това, така ли?
— Да, Бен.
— Имало е заплаха, но тя е напълно ликвидирана? Боях се, че след като налетях на тях, те щяха да опитат нещо друго. Които и да са „те“.