— Разбирам. Адски ми се ще да можех да ти разкажа подробностите, но не мога.
— Няма нищо. Разбирам, сър. Изпитвам голямо облекчение, че чух това.
— Ти си много амбициозен, Бен. Знам, че нямаше да спреш да търсиш решения, докато не ти съобщя лично, че това вече не е необходимо.
Младият мъж се усмихна.
— Да, сър, прав сте. Проблемът ме тревожеше много силно, дотам, че бях започнал да подозирам всекиго.
— И мен включително, предполагам.
Бен се усмихна.
— Всъщност още не бях стигнал до вас, господин генерал. Но започнах да подозирам приятели, та дори и котарака си. Или поне каишката му.
— Моля?
Бен се засмя и махна с ръка.
— Няма значение. Става дума за нещо, което Дан Джеръд каза.
— Окей. Е, вече можеш да забравиш за тревогите си. Отговорните за случилото се са неутрализирани.
— Страхотно.
Мак се изправи полека и избута паянтовия сив стол настрани.
— Върви си у дома, Бен. Наслади се на една напълно заслужена почивка. А, и още нещо, ако никой не ти е казал, стартът на програмата за последващо развитие на „Бумеранг“ ще бъде обявен следващата седмица и ние много бихме искали да останеш да работиш за нея поне още година.
— Това е добра новина, сър.
Мак стисна ръката на Бен Коул, съпроводи го до вратата на хангара и я отвори. Изгледа го как си тръгва и се върна в стаята, за да вземе палтото си. Трябваше да се обади веднага на Джеръд. Почти сигурно бе, че Бен Коул беше неутрализиран.
„Най-малкото — за негово добро — помисли си Мак. — Определено се надявам да е така.“
Опита да се свърже с Дан Джеръд по клетъчния и по домашния му телефон, но без резултат. Вътрешният номер в кабинета му също звъня дълго и безполезно. Мак въздъхна и набра друг номер, за да възложи на Джон Андерсън задачата да открие Джеръд.
Мак понечи да поеме към вратата, добре знаеше, че го чака много работа, но изкушението на красивия гълфстрийм, притаен като тигър преди скок на пода в хангара само на няколко десетки метра, бе твърде силно за дългогодишен летец. Обърна се и влезе в хангара с намерението да се поразходи няколко минути около самолета, да се наслади на изящните му форми, да си го представи как изглежда, сякаш увиснал в небето по време на полет.
Не се виждаше никой и Мак мушна ръце в джобовете си, застави се да се отпусне, задиша дълбоко, ноздрите му уловиха лек мирис на керосин и други авиационни смеси — характерните, вълнуващи аромати, които изпълват един самолетен хангар.
Отсъствието на хора му действаше успокояващо. Един генерал, който души наоколо, винаги би изглеждал подозрително, самото му присъствие заплашваше да накара подчинените му да застанат нащрек и мигновено да допуснат, че големият началник търси нещо, за което да ги укори. От полза бе от време на време да бъде невидим, да избяга от неизбежната вълна на почитание, което изискваха звездите на раменете му.
Спря на десетина метра от носа на гълфстрийма и се наслади на мускулестия му вид. Гълфстриймът бе най-високият стандарт за бизнес-самолетите — реактивен лайнер, струващ 43 милиона долара. Той се засмя вътрешно на дързостта си да помечтае какво ли би било да притежава такъв самолет със своята генералска заплата.
„Още не, поне не сега“ — помисли си той и се отдаде на фантазиите за живота си, след като напуснеше армията.
Тръгна от носа, мина под фюзелажа към опашката, на всеки пет-шест метра докосваше самолета, лека ласка по хладния метал. „Има нещо мистично в един самолет в тихия хангар през нощта“ — помисли си Мак. Ето защо винаги го бяха привличали музеите на въздухоплаването. Да вървиш около един замлъкнал, мощен самолет в огромна сграда винаги предизвикваше чувство на възхита, което контрастираше със собствените му технически познания — тъй както се сблъскват емоциите и логиката. „Мога да ви приспя с обясненията си как лети един боинг-747 — бе казал веднъж пред учениците от гимназиален клас в лекция за професионалното им ориентиране, — но никога не ще престана да се удивлявам от факта, че толкова много метал може да бъде поддържан от вятъра и да лети толкова красиво“. Самолетите представляваха просто сбор от части, направени от хората така, че да използват формата на крилете и мощността на двигателите, за да бъдат всмукани във въздуха. Ала въпреки това те бяха в състояние да разтупкат сърцето и на най-обръгналия пилот. Всеки път, когато посещаваше Музея на Военновъздушните сили в Дейтън, Охайо, или Музея на въздухоплаването и астронавтиката във Вашингтон, предвиденият един час се превръщаше в цял следобед, докато музеите не затвореха.