Млада двойка излезе от вратата и едва не го събори, жената пристъпи встрани на високите си токове, за да го избегне.
— О! Извинявай, приятел — рече тя.
Облаче парфюм „Ред“ на Джорджо го обгърна — аромат, който обичаше, ала нито той, нито черните кожени панталони, които жената носеше, не можеха да отвлекат вниманието му. Бен кимна разсеяно, улови дръжката на вратата и я отвори, загледан в нищото.
„Никой не излиза от камионетката. Защо?“
— Ще влизате ли, господине, или само тренирате? — попита го някаква жена отвътре.
— Моля?
— Добре дошли в „Ла Мекс“, господине, в който ние държим да затваряме входната врата, за да не избяга топлото.
— О, извинете — рече Бен и влезе.
— Маса за един?
— Да.
— Насам, моля.
Той я последва, като отдели достатъчно мозъчна енергия за задачата да върви подире й, без да се препъне.
„Значи са ме следили. О, Господи… Дали са хората на Дан Джеръд? Или на МакАдамс? Та нали току-що се разделих с него?“
— Ще искате ли първо нещо от бара, господине? — попита сервитьорката.
Погледна я: големи кафяви очи, обрамчени с къса руса коса, беше готова да си запише поръчката му. Опита се да й се усмихне, ала лицето му бе като вдървено, а при мисълта да пийне нещо изведнъж му прилоша.
Тя отстъпи назад, след като Бен залитна неловко към нея.
— Аз… извинете… изведнъж се сетих, че трябва да вървя, нали разбирате, трябва да ида на едно място.
— Тръгвате ли си, господине?
— Да. Съжалявам. — Той извади от джоба на панталона си тънко снопче банкноти и ги остави върху масата.
Върна се на паркинга и се качи в колата си. Черната камионетка още бе там и все още вратите й бяха затворени. Бен извади визитката на Джеръд от джоба на ризата си и набра номера на клетъчния му телефон. Натисна бутона за връзка, след това отмени обаждането, после отново го натисна, за да го отмени пак, преди още отсрещният телефон да бе звъннал. В съзнанието му бушуваше буря от най-ужасяващи възможности.
„Сега трябва да мислиш точно“ — съветваше се сам той.
От телефона му се понесе леко бръмчене и той леко подскочи, преди да прочете информацията на екранчето, за да види, че има съобщение. Натисна съответните бутони и в слушалката прозвуча гласът на Нелсън: „Бен, търсех те. Не си у дома си, разбира се, и мога само да оставя съобщение, което, както знаеш, ненавиждам. Аз съм отново в Чилкут и бих искал да дойдеш и да пийнеш с мен. Напоследък се държиш наистина странно. Обади ми се. Тук е Нелсън. Чао“.
Погледът на Бен се отмести към голямата, недодялана табела на „Чилкутс Чарли“ отсреща. Бе забравил, че „Чилкутс“ се намираше точно срещу „Ла Мекс“.
Изведнъж причината да се обади на Дан Джеръд му се стори неясна и глупава, ала въпреки това натрапчива. Искаше да се увери, че не е в беда, а това бе най-бързият начин. Говори с източника!
Видя как вратите на бара отсреща се отвориха и самият Нелсън излезе на тротоара, огледа се и се протегна, а широката му усмивка не бе предназначена за някого. На Бен му стана приятно като го позна и с мъка потисна желанието си да изскочи от колата и да викне подире му. Далеч по-уютна бе мисълта да изпие една бира с дружелюбния местен жител, отколкото да си седи там и да се тревожи за кариерата и за свободата си, както и дали бе сериозно загазил. Ако го наблюдаваха точно сега и точно там, да пресече улицата и да изпие няколко питиета с приятеля си би могло да предизвика сигнал за тревога. В крайна сметка именно на Нелсън бе разказал твърде много в лодката, а целият разговор би могъл да бъде подслушан от брега.
Обзе го чувство на самотност. С Нелсън винаги бе забавно, светогледът му бе позитивен, чувството за хумор — от твърде шумно до изтънчено.
Но тази вечер не бе най-подходящото време.
Бен седна зад волана, включи на скорост и бързо вкара автомобила си в потока от коли, обзет от необичайното чувство, че предава приятел.
МакАдамс му бе казал и още нещо, което продължаваше да дразни съзнанието му и да бие камбанките за тревога. На половин миля от центъра Бен отби в дясната лента и спря, за да извади от куфарчето си броя на „Ню Йорк таймс“. Спомняше си, че бе зърнал статията на първата страница под прегъвката. Беше кратка и в нея се цитираше неназован служител от Министерството на транспорта, който предупреждаваше за нова заплаха за гражданската авиация от страна на терористи, които се опитвали да намерят начини за манипулиране на в общи линии незащитените електронни системи за управление на модерните реактивни лайнери. Споменаваше се за компютрите за управление на двигателите и за автопилотите; говорителите на авиокомпаниите отказали коментар. Всичко това му звучеше твърде познато.