— Благодаря ти, Грейси. Много ли ще струва?
— Не в пари, но може би ще можеш да ме посетиш на Арабския полуостров, защото той каза, че ще трябва да му стана любовница поне за десетина години.
— Грейси, не искам да рискуваш положението си във фирмата.
— О, няма нищо. Засега съм му обещала само една вечеря.
— Добре.
— В Кувейт.
— Какво?!
— Просто се пошегувах.
— Плашиш ме, О’Брайън — усмихна се Ейприл, въпреки голямата тревога, породена от внезапната промяна в позицията на баща й. Искаше й се да има време да разкаже в подробности за лудия им полет и за щурите емоции от предишния ден.
— Ейприл, командирът иска и ти да се върнеш у дома и да се откажеш.
— Не просто „не“, а „не“, по дяволите!
— Трябва да му се обадиш. Този сателитен телефон има ли си номер, на който да те търся, докато се завърнеш в цивилизацията? — попита Грейси.
Ейприл попита Скот и той й съобщи номера.
— Ейприл, сигурна ли си, че вие двамата сте добре там? Да се кандилкаш в някакво езеро в Аляска посред нощ ми се вижда малко опасничко, да не говорим за студа.
— Имаме отоплител. Всъщност тук е доста уютно.
— А храна?
— Да. И дори кафе от „Старбъкс“.
— Обади ми се веднага щом намериш сигурен телефон, става ли? И бъди внимателна. И ако разбереш какво е изплашило баща ти…
— Да, добре, ще му се обадя — рече Ейприл. — Сутринта. Знам, че ще ме пита къде съм и не искам да го разтревожа.
— Той вече се тревожи, но аз ще предам на Рейчъл, че си добре. Бъди внимателна, моля те, когато се измъквате оттам. Не искам да си търся нова най-добра приятелка. Този шибан процес продължава десетки години, нали разбираш, трябва да се връщам в детската градина, в училище, да излизаме двете на срещи, да пробваме сутиени, момчета…
— Кажи лека нощ, Грейси.
Последва несвойствена пауза, а после и въздишка.
— Ейприл, кълна се, че ако още веднъж чуя тази реплика…
— Извинявай. Просто се опитах малко да се пошегувам, нали разбираш. Но сериозно… благодаря ти за… е, онова, което се опитвам да кажа, Грейси, е, че ти благодаря за това, че държиш под око родителите ми. Наистина съм ти много благодарна…
Тя замлъкна, изведнъж запреглъща сълзите, които се бяха появили сякаш отникъде.
— Няма защо, Ейприл, аз също ги обичам.
— Благодаря.
Ейприл затвори телефона и се загледа през предните прозорчета, знаеше, че Скот бе чул почти целия разговор.
— Както вече несъмнено си разбрал, Грейси и аз сме най-добри приятелки още откакто бяхме високи колкото една патица.
Той кимна, загледан в призрачните очертания на ледовете, едва доловими в мрака над езерото.
— Няма проблем. Харесва ми чувството й за хумор. И твоето — също.
Трепкащата светлинка на газовия фенер, който той бе запалил в задната част на кабината се отразяваше в най-близкия айсберг, създаваше странни изображения от танцуващи сенки и сребристи отблясъци върху водата. Чуваше се тихото пошляпване на малки ветрови вълнички по алуминиевия корпус на уиджъна, ала освен него и тихото съскане на фенера, цареше пълна тишина и Ейприл почувства желание да я наруши.
— Нощувал ли си тук и преди? — попита тя и се зави по-плътно с грейката, доволна, че Грейси не можеше да види колко студено беше всъщност; единствената топлина идваше от малкото електрическо отоплителче, което той бе монтирал под отворения носови люк.
Скот кимна и това движение бе в почти пълен синхрон с потрепващата светлинка зад тях.
— Да. Много пъти. Понякога — за да си спестя парите за хотел. Понякога — просто да чуя тишината.
— „Да чуя тишината“… Добре казано. Всъщност, ако не бях толкова разтревожена за баща си, както и от това, че въобще не виждам как ще се измъкнем оттук, без да се пребием, това би била една от най-хубавите нощи, които съм прекарвала.
— Приемам го за комплимент.
Тя го погледна, усмихна му се и отново се загледа в айсбергите.
— Всъщност имах предвид пейзажа.
— Въпреки това благодаря.
— И аз ти благодаря, че се върна.
Той се засмя.
— Ако се боиш, че ще се обидя от думите „онзи смахнат пилот“, недей. То си беше наистина смахната работа, да те изоставя тази сутрин.
— Е, нали се върна?
— Да де — рече той.