— Снощи сме изразходвали много ток, така ли?
Той изглеждаше огорчен.
— Оставих ключ-масата твърде дълго включен, докато спеше. Проверявах по радиото метеопрогнозите.
Скот се зае с пускането на десния двигател. След като акумулаторите бяха подкрепени от левия генератор, десният двигател запали мигновено и започнаха предполетната проверка, преди Скот да даде ход.
Уиджънът пое веднага по водата и той го насочи към един от най-големите айсберги. В последния миг зави, за да го блъсне с носа под желания ъгъл. Когато вълнорезът на уиджъна се настани здраво в айсберга, Скот даде газ и се вторачи във водолинията на ледения блок, докато не забеляза със задоволство, че той се помръдна.
— Значи това било! Ще ги избутаме извън пътя си.
Той кимна.
— И ще си разчистим писта, така ли?
— Преди съм успявал — отвърна Скот. — Но ще ни отнеме около час, да избутаме достатъчно ледени блокове настрани, за да се оформи пистата. А ти ще трябва да слезеш през носовия люк и с ей това гребло да ни отблъснеш, след като приключа с всеки от тях.
— Колко чиста вода ни е необходима?
— Около деветстотин метра.
— А колко дълго е езерото?
Скот се изкикоти.
— Около осемстотин.
— Какво?
— Но е по баир надолу.
Тридесет и четвърта глава
Събота, ден шести
Анкъридж, Аляска
6:50 сутринта
В продължение на петнайсет минути Шрьодингер се опитваше безуспешно да събуди Бен, когато телефонът иззвъня.
— Доктор Коул?
— Да?
— Извинете, че ви звъня толкова рано, сър. Тук е Джим Лукавич от охраната в „Юниуейв“.
Бен седна в леглото, опитвайки се с все сила да ускори идването си в пълно съзнание.
— Да, Джим.
— Разбрах, че вие сте се опитвали снощи да откриете господин Джеръд и аз се заех с въпроса.
— Добре. Той там ли е тази сутрин?
— Не, сър. Господин Джеръд е извън страната. Само това мога да ви съобщя.
— Имате ли… някаква представа кога ще се върне?
— Не, доктор Коул, нямам.
— Вижте, за мен е спешно поне да поговоря с него. Можем ли да уредим това тази сутрин? Мога да дойда от съображения за сигурност.
— Не, сър, това няма да е възможно.
Бен се почувства вече напълно събуден и един предупредителен звън в главата му обяви, че трябва мигновено да стане много предпазлив. Нещо в отговора на Джим бе съвсем погрешно.
— Добре, Джим. Нека ти обясня колкото е възможно по-ясно, без да нарушавам някакви правила или наредби на сигурността. Задължително е да говоря лично по безопасна линия с господин Джеръд днес, защото става дума за въпрос, свързан с националната безопасност и от най-голямо значение за „Юниуейв“. Ясно ли е?
— Доктор Коул, аз ви разбирам, но не съм магьосник. Честно казано, в момента нямам представа как да се свържа с господин Джеръд и мога само да ви кажа, че ще продължим да опитваме. Ако имате нужда от спешна охрана, можем да дойдем при вас до петнайсет минути.
— Това не е нужно. Въпросът не е за охрана. Поне не моята.
Бен осъзна, че щеше да е безполезно да притиска повече човека. Прекрати разговора и в продължение на минута разтърква очи, опитвайки се да прехвърли през ума си възможните сценарии, които да обяснят неочакваното изчезване на Дан Джеръд.
Шрьодингер му даде много ясно да разбере, че ако закуската му не бъде сервирана в близките петнайсет минути, това ще бъде официална обида на котешкия род. Бен миролюбиво го почеса между ушите, преди да последва ядосания котарак към кухнята. Свари си кафе, отиде до входната врата, за да прибере броя на „Анкъридж таймс“, отвори го върху барплота в кухнята и се настани на високото столче, за да влезе в крак със събитията по света. Беше минал вече на третата „тетрадка“ на вестника, когато една малка статия за авиационна катастрофа привлече вниманието му:
„Катастрофата на частен двумоторен водосамолет в понеделник вечерта на около шейсет мили южно от Валдес е довела до отнемането на лиценза на старши пилот и предизвика контраобвинения, че чиновници от местната ФАА преследват пилота.