Мак си напомни, че се бяха погрижили за радарните записи. Независимо колко предприемчив би бил който и да е от местните репортери, нямаше нищо за откриване — освен радарна цел с невинни позивни, летяща заедно с ауакса. Което напълно отговаряше на легендата.
„Защо тогава се разтревожих толкова, че да насмета Уилкокс?“ — запита се той и в този миг клетъчният му телефон зазвъня.
Мак спря, извади уредчето от джоба на якето си и едва успя да свари да натисне бутона за отговор.
— Мак? Ти ли си?
— Да. Кой…
— Тук е Лу Касиди.
Леко се шокира да чуе гласа на четиризвездния генерал, под чието пряко командване се намираше.
— Слушам, Лу.
— Какво, по дяволите, правиш там?
— Моля?
— Мак, ние трябва да запазим сравнително добри отношения с хората от „Юниуейв“, а мен току-що ме захапа техният председател на борда, с когото играя голф. Проклетото му обаждане бе адски неадекватно, но никак не ми хареса и това за какво се оплаква.
— За какво те заяде, генерале?
— За това, че преди малко си обиждал неговия човек там горе. Казано ми бе, че си го обвинил в изпълнение на някакъв незаконен ремонт и че след това е излъгал за него, че си превишил правата си и си бил изключително груб.
— Лу, това е абсолютно неточно…
— Виж какво, по дяволите, днес е събота. Нека бъдем кратки. Забрави я тая работа, Мак. Шефът на „Юниуейв“ ме увери, че самолетът им не е претърпял повреди; не е имало и ремонти, нито нещо скрито-покрито, нито пък основание да се разстройва техния персонал.
Мак пое дълбоко дъх.
— Лу, ти никога досега не си поставял под съмнение преценката ми заради оплаквания от цивилен изпълнител.
— Струва ми се, че не си използвал много-много мисъл, Мак. Или нещо ми се губи. Ти говори ли с онзи човек?
— Да, обадих му се, да, имам подозрения, и да, използвах силата на положението си с надеждата да получа честен отговор, който смятам за критично важен.
— За какво? За нещо, което не си ми казал?
— Не… най-малкото, поне засега, това е просто едно безпокойство. Спомняш ли си, когато ти казах, че имахме малък проблем с предпоследния изпитателен полет?
Той му разказа подробно какво се бе случило и че се безпокои дали евентуално не е имало контакт с падналия албатрос.
— Добре, по дяволите, Мак. Виждал съм повреди по боята, причинени от насекоми.
— Тази не е причинена от насекоми, Лу, нито от удар на птица. Нещо е огънало метала навътре и след това е бил извършен ремонт. Мисля, че ме лъжат, но трябва да съм сигурен и ще ти кажа, че фактът, че онзи Уилкокс се е обадил на шефа си и президентът на компанията…
— Председателят на борда.
— Добре, председателя. Фактът, че председателят ще поеме риска да ти звъни в събота, за да те накара да ме насметеш, прави историята още по-подозрителна.
— Откажи се, Мак. Нищо не се е случило, освен, че ние по най-глупав начин говорихме твърде много по необезопасена линия. Уреди въпроса.
— Сър…
— По дяволите, Мак, уреди го! Не искам повече да ми звънят по такива поводи.
— Слушам, сър.
Чу как връзката прекъсна, затвори телефона си и с мъка овладя гнева си, опитвайки се да се съсредоточи върху по-значими неща. Но откъдето и да погледнеше на проблема, изводите си оставаха обезпокоителни.
Мак закрачи отново и пое към пътеките за тичане около базата. Беше получил пряка заповед „да уреди“ проблема, което значеше да се извини и да оттегли нареждането си за информация. Можеше да направи това по клетъчния си телефон за няколко минути, но първо трябваше да разбере нещо по-важно. Директният подход се бе обърнал като бумеранг срещу него. Нужната му информация сега трябваше да бъде добита тайно и бързо, което означаваше, че му бе необходима външна помощ.
Направи със затворени очи няколко крачки, след това ги отвори отново и ускори ход, като се сети, че съвсем наблизо имаше уличен телефонен автомат.
Телефонният автомат щеше да е по-безопасен. Вдигна слушалката и набра номер, който много добре помнеше.
Тридесет и пета глава
Събота, ден шести
Шилсхоул марина
Балард, щата Вашингтон
9:02 сутринта