„Хребетът Хърикейн!“
Името изскочи в съзнанието й внезапно. Един път, който водеше на юг към Олимпийските планини от Порт Анджелис и се виеше към върха на оголения от ветровете нос, наречен хребета Хърикейн — точно това място го бе омаяло. „Това е стартова площадка за душата, Грейси — спомни си го да казва. — Брулено от вятъра и красиво. Ако на тази хубава планета съществува идеалното място, откъдето човек да напусне този живот и просто да пристъпи в облаците, то е именно тук.“
Тридесет и шеста глава
Събота, ден шести
7:05 сутринта, местно време, Аляска
— Готова ли си?
Гласът на Скот Макдърмът прозвуча силен и уверен, ала Ейприл бе видяла как ръката му потрепва леко, докато държеше щурвала на уиджъна и се опитваше да се престори, че предстоящото излитане не бе кой знае какво.
Тя кимна.
— Добре. Докладвай ми скоростта.
Ръката му бе вече върху ръчките за газта, които стърчаха от тавана на кабината, той ги бутна докрай, завъртя щурвала надясно, двата двигателя изреваха и водосамолетът пое по ледената вода — носовата вълна се издигна високо и закри видимостта през предните прозорчета.
Минаха покрай масивните айсберги, които Скот бе избутал с носа на уиджъна, за да се получи „писта“, като между редица двайсететажни сгради.
Носовата вълна бързо спадна и вече можеха да виждат напред. Скот дръпна леко щурвала и Ейприл усети как, след като се ускори уиджънът подскочи по-високо във водата — корпусът му вече не плаваше, а планираше току над повърхността.
— Имаме четирийсет — надвика тя рева на моторите.
Виждаше как към тях се носи отсрещният край на планинското езеро, брегът се издигаше само на два-три метра над водната повърхност, но шкарпът бе изключително стръмен. Ако не се издигнеха достатъчно високо над водата, за да прелетят над хребетчето, ударът в него навярно щеше да ги убие.
— Петдесет и пет! — рече тя. — Шейсет…, шейсет и пет.
Брегът на езерото вече се мержелееше съвсем близко и тя усети как се стяга вътрешно.
— Седемдесет.
Без да я предупреди, Скот дръпна двете ръчки за газта до нулево положение и изтегли щурвала докрай. Уиджънът потъна отново във водата в каскади от пръски — хидродинамичното налягане бързо убиваше скоростта им, докато се носеха по водата към западния край на езерото.
В последния миг той натисна до дупка левия кормилен педал, завъртя носа на самолета успоредно на брега, до който оставаха само няколко метра.
— Не можем да излетим, нали? — попита Ейприл.
Скот кимна.
Продължиха да завиват наляво, към точката, откъдето започнаха опита си да излетят.
— Добре. Но как ще си осигурим повече дистанция? С лавина? Със земетресение?
— Има друг начин, който можем да използваме. Почти бяхме успели, но… просто ми трябваха още десетина мили в час повече.
— Да не би сериозно да предлагаш да опитаме отново?
— Не възнамерявам да оставя тази птица тук, в езерото.
— Значи ще изчакаме да задуха по-силен вятър?
— Това е един от начините, но едва ли можем да се надяваме на такъв късмет.
— Как тогава? Хайде, Скот, плашиш ме.
— Ще ти покажа един стар номер.
— И действа ли?
— Понякога.
— Знаеш ли, не ми се ще да се разбием. Алергична съм към разпадащи се самолети.
— Аз също. Ако катастрофирам, обикновено целият ми ден отива на кино.
— Да не искаш да кажеш, че и преди си катастрофирал?
— Разбира се. То си върви с тукашния терен.
— Сериозно?
— Няколко пъти съм умирал тук, горе.
— Аха.
Тя отново стисна ръбовете на креслото си, искаше й се да бъде вече във въздуха, но бързо губеше вяра в тази техническа възможност.
— Е, мога да ти обещая, че ако ме убиеш в опита си да излетиш, никога няма да изляза с теб.
Той я погледна и се разсмя.
— Тогава предполагам, че и обратното ще бъде вярно.
— Моля?
— Че ако не те убия, обещаваш да излезеш с мен, а това е адски силен стимул.
Той направи знак да пази тишина. Стигнаха до края на езерото и Скот завъртя уиджъна надясно в неочаквана посока на около стотина метра зад един от айсбергите, преди да обърне хидроплана обратно.