— Тук ще ти е по-топло — извика й той, но тя поклати отрицателно глава и остана при носа на откритата лодка.
— На това място човек най-добре може да си проветри мозъка — рече тя и му се усмихна.
— А, Самюъл Джонсън. Някъде около хиляда седемстотин и някоя си година.
Тя кимна и се усмихна още по-широко.
— Впечатлена съм.
— Впечатлена ли каза? Това май звучи по-добре от „изненадана“ — Скот стана и отиде напред с две картонени чаши и единия от термосите, приготвени от Джим. Седна до нея и наля от димящото кафе. Лодката се поклащаше леко нагоре-надолу.
— Доколкото си спомням — каза той, докато й подаваше чашата, впил поглед в сивия хоризонт — точният цитат от Джонсън бе: „Повярвайте ми, сър, когато човек знае, че ще бъде обесен след две седмици, това чудесно проветрява мозъка му“. Не си спомням точно през коя година го е казал, но се появи в една книга за него — „Животът на Джонсън“.
— Авторът се казва Босуел — продължи тя. — Знам, че си позволих волност в цитата.
— Засрами се.
Тя сръбна от ароматната течност и се запита защо кафето винаги е по-вкусно на открито, дори и в картонена чашка.
— В кой колеж си учил, Скот?
— Ами, в едно малко, либерално училище по изкуствата по Източното крайбрежие.
— Имаше ли си име?
Той кимна.
Ейприл се засмя.
— Скот, няма нищо лошо човек да получи диплом от някакъв неизвестен, малък, либерален колеж по изкуствата. Понякога те са по-добри от големите, скъпи университети.
— Добре. — Той се извърна, за да я погледне, наведена над чашката си — гарвановочерната й коса се развяваше от вятъра, а очите й блестяха. — А ти къде си учила, Ейприл? — попита.
— Във Вашингтонския университет. Но ти ми кажи името на своя.
— Важно ли е?
— Не. Но сега вече събуди любопитството ми.
— Университетът не ми повлия много. Успях да забравя почти всичко научено, когато постъпих във флота.
— Аха! Някое флотско училище, значи?
— Не.
— Военноморската академия Анаполис?
— Моля те! Нима ти приличам на завършил Анаполис?
— Човек никога не знае. Може да си бунтар.
— Не. Едва успях да избутам офицерска школа. Ударението е върху „едва“. Бях в групата „Аз мразя военщината“. Караха ме да опъвам завивките си така, че ако хвърлиш петак върху тях, да отскочи; правех го, но после спах месец и половина на пода, че да не ми се налага да развалям хубавата работа.
— Щеше да ми кажеш името на своята алма матер — напомни му Ейприл, — дори да е малка и неизвестна. Сигурна съм, че е бил много добър университет.
— Такъв беше.
— Е, какво е името му?
— Принстън.
— Принстън ли?
— Аха.
— Онзи Принстън?
— Струва ми се, че има само един Принстън — усмихна се той.
— А аз тъкмо щях да започна да те съжалявам, че не си успял да получиш добро академично образование.
Джим извика от кърмата и двамата се обърнаха, за да видят, че сочеше наляво.
— Голям кораб ей там.
— Какъв е? — извика Скот.
— Твърде малък е за танкер. Не прилича по размер и на катер от Бреговата охрана. Би могъл да е онзи кораб, който си забелязал в четвъртък в Адак.
— Могат ли да ни забележат? — попита разтревожена Ейприл.
Джим поклати отрицателно глава.
— Не и ако държим този курс. Но ако патрулират, ще ни засекат, ако се задържим твърде дълго над останките.
Скот отиде отзад, за да види данните на ръчния GPS, който Джим държеше.
— Остават още три мили, нали?
Джим кимна.
— Я вие, двамата, пуснете генератора и подгответе всичко, след това спуснете камерата и прожектора на шейсет-седемдесет метра и включете видеомагнетофона. По този начин ще спестим маса време, когато стигнем на мястото.
Ейприл гледаше нагоре и сочеше с ръка.
— Какво има? — попита Скот.
— Синьо небе.
Той проследи погледа й и забеляза, че назъбеният облачен покров бързо отстъпваше на изток, подгонен от вятъра, разкривайки гледката на високи купести облачета, блеснали на слънчевата светлина.
— Красиво, нали? — рече тя, без да откъсва поглед от небето, докато той впери своя в нея.
— Разбира се — отвърна почти шепнешком Скот. Електрогенераторът работеше и цветната телевизионна камера бе потопена на шейсет и пет метра. Приближаваха мястото, където бе потънал албатросът.