Всички закимаха с едно-единствено изключение — Бен Коул, който изглеждаше като поразен, докато Мартин продължаваше да говори:
— Ще вземем всички възможни предохранителни мерки, за да сме абсолютно сигурни, че това проклето нещо ще се държи прилично тази вечер и тогава ще направим изпитанията и ще подпишем приемателния протокол. МакАдамс е готов за това. Вече говорих с него и го уверих, че ще намерим отговор на проблема в рамките на няколко часа и ето, че сега го имаме. Повредена платка в един-единствен компютър. Бен?
Бен Коул сепнато вдигна глава.
— Да, сър?
— Ако още се безпокоиш и след тазвечерните изпитания, ти и екипът ти можете да продължите да търсите „повредата“. И без друго на ВВС ще са им необходими три седмици, за да монтират първата черна кутия на истински самолет. Така ще имате време за работа.
— Господин Мартин, не искам да се превръщам в препятствие, но… — започна младият мъж.
— Тогава не бъди — прекъсна го Мартин и се усмихна ослепително и нехайно. — Да намерим начин да свършим тази работа.
— Сър — опита се отново Бен, но Мартин го отряза.
— Бен, необходими са ми решения, които да потиснат опасенията. Нима наистина искаш да ми кажеш, че след като повредената платка бъде сменена, няма начин да обезопасим системата така, че да не снижава безконтролно гълфстрийма по време на полета, или да блокира управлението?
— Е, не… платката навярно… почти сигурно… е причината, поради която не можехме да прекъснем връзката. И да — мога да стъкмя защитна верига, каквато снощи нямахме, която да предотвратява снижавания или виражи… Но това почти сигурно е цялостен проблем. Искам да кажа, че някъде в софтуера съществува логичен проблем. Ако не бе така, нямаше да прекратим снижението на петнайсет метра височина.
Уил Мартин се изправи и погледна към електронната стена.
— Ти беше на борда на гълфстрийма снощи, нали, Бен?
— Да, сър.
— И… това сигурно е било доста ужасяващо изживяване за човек, който не е пилот.
— Мисля, че бе ужасяващо и за пилотите, сър.
Мартин сведе глава и кимна, преди отново да погледне Бен в очите.
— Когато нещо те разтърси толкова силно, то може да се отрази и на преценката ти. Доколкото разбирам, точно на това се дължи емоционалното ти отношение към тазвечерния изпитателен полет. Ето защо бих искал да го пропуснеш. Остани си у дома. Пийни една бира, погледай телевизия, подгони жена си към спалнята и нека лети някой друг от екипа ти.
Бен понечи да възрази, но председателят на борда вдигна ръка във възпиращ жест.
— Не, говоря сериозно. След проблемите от снощния полет ти няма да бъдеш толкова хладнокръвен и съсредоточен, колкото е необходимо. По дяволите, и аз на твоето място не бих могъл да бъда.
Уил Мартин се обърна и излезе от стаята, още докато Бен Коул търсеше подходящия отговор. Джо Дейвис се наведе и положи длан върху рамото му.
— Хайде, Бен. Измайстори тази защитна платка, за която спомена, определи кой ще те замести тази вечер и си върви у дома.
— Джо, това може да се превърне в катастрофа… — започна отново Бен, но ръководителят на проекта го спря.
— Вече получихме нарежданията си, Бен. Да вървим. Няма да позволим никаква катастрофа.
По-възрастният мъж взе чашата си с кафе и бързешком излезе, а Бен остана сам в залата за телеконференции. Екранът бе тъмен, поради което помещението изведнъж стана двойно по-малко и Бен се огледа недоумяващо. Половин дузина неща, които трябваше да каже на Мартин отекваха в съзнанието му, включително и безполезният, но важен факт, че вече не бе женен.
„Но Мартин би трябвало да си спомни това“, помисли си Бен. Преди две години той бе долетял в Анкъридж за погребението на Лайза.
Четвърта глава
Вторник сутринта, ден втори
Ванкувър, Британска Колумбия, Канада
Ейприл грабна слушалката още при първото иззвъняване, извика едно тревожно „ало“ и веднага с облекчение разпозна гласа на Грейси.
— Добре, Бреговата охрана предприема издирване на родителите ти.