— Може да пратим Ейприл да се срещне с него там! — рече Грейси шепнешком.
Арли завъртя глава в категорично отрицание.
— Доктор Коул, дайте ми телефонния си номер и аз ще ви се обадя, ако ни е необходимо нещо повече. Много ви благодаря за обаждането.
Отсреща замълчаха озадачено, а Арли избегна изумения поглед на Грейси, докато си разменяха номерата и прекрати връзката.
— Командире, какво, за бога, правите? Той може да бъде изключително важен за нас!
— Ние спираме, Грейси.
— Какво?
— Казах ти по телефона — искам да се откажем. Ти ще имаш неприятности във фирмата си. Може би дори не трябваше да идваш тук.
— Командире, това не сте вие. Знам, че се безпокоите за мен, но вие не сте човек, който би избягал от една битка.
Арли бе забил поглед в земята. Облиза устни, напрегнатите секунди течаха, а Рейчъл го гледаше разтревожена само на метър от него. Най-сетне той погледна Грейси — очите му бяха някак далечни и празни.
— Има… неща, които не мога да ти кажа, Грейси. Но искам да изтеглиш жалбите, които си подала и просто… просто да изчакаме.
— Но защо? Кариерата ви виси на…
— Защото! — сопна се той и мигновено вдигна ръка и поклати със съжаление глава. — Защото — продължи по-меко, — имам достатъчно основания да смятам, че ако се снишим и прекратим фронталната атака, ФАА ще преразгледа позицията си и без всичките тези усилия.
— Кой ви каза това? — притисна го младата жена.
Той отново поклати глава.
— Не мога да ти кажа, момичето ми.
Тя го гледа известно време, претегляше на ум въпроса, който не искаше да задава, ала бе длъжна да го направи. Той бе най-близкият й човек, когото смяташе почти за свой баща, ала тя се застави да забрави това.
— Командире, трябва да ви попитам нещо. Не ми се щеше, но…
Лицето му се изопна и тя долови възмутената му въздишка.
— Дали съм пил, нали?
Тя кимна, вместо да изрече думите, които не искаха да излязат.
— И ти ли, Грейси, се съмняваш в мен?
— Сега съм ваша адвокатка и… и аз…
— Мисля, че не искам да ти отговарям. Много съм засегнат, че имаш толкова малко вяра в мен.
— Командире, моля ви, аз просто трябва да мога да отговоря, че съм ви задала въпроса, нали разбирате?
Той продължаваше да клати глава, забил поглед в пода, а напрежението и възмущението ги убиваше и двамата.
— И какво ако съм пил? Вярваш ли, че съм пил?
— Не. Искам да кажа, че това е последното нещо, което бих си помислила, но когато човек като вас, който се е борил с алкохола, купува няколко бутилки водка…
— Всеки ще предположи, че му е изпуснал края. Като теб. Колко глупаво от моя страна. Следващият път като възнамерявам да катастрофирам, няма да посещавам магазин за спиртни напитки.
Тя пое дълбоко дъх.
— Аз те обичам, командире. И моля за извинение. Искаш ли да се оттегля като твой адвокат?
Последва нова дълга и болезнена пауза, преди той да отговори, извърнал поглед към другия край на стаята.
— Не — рече тихо.
— Добре.
— Но до края на деня, в понеделник, Грейси — продължи Арли, — нареждам да оттеглиш всички жалби, които си подала.
Тридесет и девета глава
Събота, ден шести
Военновъздушна база „Елмъндорф“, Аляска
12 часът по пладне
Клетъчният телефон едва започна да звъни и Мак вече го бе залепил за ухото си, изненадан, че отсреща нямаше никого.
— О, да — промърмори си той, след като се сети, че електронният звънец се бе задействал, за да съобщи, че е получил имейл.
Пусна текста по екрана и грабна очилата си за четене — видя редицата числа, които бе очаквал, и стана от стола си в кабинета, където бе прекарал последния половин час.
— Излизам за малко, Линда — извика той, осъзнал, че жена му благоразумно бе избягвала да му се мярка пред очите цялата сутрин.
Мак седна зад волана на реставрирания корвеър спайдър от 1963 година, който имаше още от времето, когато се обучаваше за пилот, преди трийсет и шест години, и пое от базата към центъра на града. Паркира на една пресечка от хотел „Хилтън“, влезе в него и се запъти към един от телефонните автомати. Набра номера и зачака нескончаемите сигнали и изщраквания, преди да чуе глас отсреща.