— Ще го направя, велики мъжо със звезди на раменете.
— Господи, какви неща трябва да търпя.
— Следващият път, когато ти и стопанката ти ме храните, ще ви рецитирам стиховете за непрекъснато обезпокояваната бяла мечка. Стига да има малко бира гинес.
— Готово. И… ако не съм ти го казвал през последните месеци, просто искам да знаеш колко ценя помощта ти за този проект.
— Добре си дошъл, началник. Помни какво ти казах. Стига да не ми се налага да марширувам или да нося униформа, винаги към готов да помогна.
След като разговорът приключи, мъжът от другата страна започна да изключва комуникационната апаратура, която бе използвал, като обмисляше отново онова, което бе сторил и кой е най-добрият начин да достави пакета с документи, необходими на МакАдамс.
„А го има и проблемът с доктор Бенджамин Коул — помисли си той. — Добре, че Мак не попита за него. Най-добре е да оставя този проблем извън дискусиите ни.“
Летище „Боинг фийлд“
Сиатъл, щата Вашингтон
3:20 следобед
Грейси отвори вратичката на лекия двумоторен чесна 310, преди още витлата да са спрели да се въртят. Мъжът в лявото кресло на първи пилот приключи със следполетната проверка и завъртя главния ключ, точно когато тя му протегна ръка.
— Благодаря ви много, командир Ларсън.
— Моля, наричайте ме Джими — усмихна се той и улови дланта й с огромната си лапа и я разтърси леко. — За командир Арли съм готов на всичко.
— Е, скоростта от двеста мили в час наистина е по-добра от онези сто и петдесет, които черокито прави. Моля да ме извините, че така ви връхлетях. Веднага ли се връщате?
Той тъкмо сваляше слушалките от главата си.
— След като заредя гориво и хапна малко от пуканките на Галвин — отвърна той и посочи главното фоайе на сервизната сграда пред тях. — Или пък, мога да остана и още.
Тя слезе от дясното крило и се надигна, тъй като той се наведе към нея.
— Грейси, има ли някаква възможност да придружите един стар, пенсиониран авиатор от гражданските линии за вечеря?
Тя сложи ръце на кръста си.
— Да не би да ме сваляте, командир? — рече закачливо.
Той изглеждаше слисан.
— Ей, това е идея. Мога да си завъдя нова любовница. Старата ми се поизноси доста.
Тя се спусна по сгъваемата стълбичка на земята.
— Е, сега вече съм изплашена. И ще си тръгвам, ако нямате нищо против. Освен това ще се учудите колко ще съм заета с тази работа.
— Грейси, нали знаете, че само се шегувам?
Тя се направи на обидена.
— Значи не искате да ме сваляте?
Той махна с ръка и се усмихна.
— След няколко години — може би. Като порасна. Желая ти късмет с онзи съдия.
Тя отиде бързешком до своя корвет на паркинга и след малко вече бе на път за офиса си.
Изкушението да се отбие в близкото кафене „Старбъкс“ бе силно, но и в офиса имаше кафеварка, а й предстояха няколко часа да състави и обоснове допълнената си жалба и придружаващите я документи и да ги представи в дома на федералния окръжен съдия. Влезе в кабинета си и се почувства някак си не на място, сякаш Бен Джансън я чакаше, за да изрази презрителното си неодобрение.
В просторните кабинети работеха и други нейни колеги, но тя успя да се промъкне незабелязано и затвори вратата. Извади лаптопа от куфарчето си и го постави в специално монтираното му гнездо на писалището, но почувства изведнъж силно желание да разговоря с Ейприл.
Това, че кабинетът й се намираше на четирийсет и шестия етаж, й даваше предимството на пряк контакт с най-близката кула с предаватели и затова сигналът на клетъчния й телефон бе силен и ясен. Ейприл отговори още след третото позвъняване. Фоновите шумове бяха слаби.
— Къде си, Ейприл?
— На около три часа път от Валдес.
— Не искам да го направя, Ейприл, но от етична гледна точка нямам избор, той не иска да отстъпи.
— Ще говоря с него. Опитах се, след като ми се обади.
Грейси й разказа подробно за обаждането на Бен Коул.
— Мисля, че трябва да се срещнеш с него колкото е възможно по-скоро, преди баща ти да е наредил и ти да се върнеш у дома.
— Каква беше фамилията на този Бен?
— Коул. Доктор на науките. Мисля, че поема голям риск за работата си, тъй че трябва да уредим много дискретна среща.