— Вие сте бил в онзи самолет в понеделник, нали, Бен?
— Моля?
— Не, добре ме чухте, Бен. И знаете, че е летял на петнайсет метра височина, защото сте бил в него, нали така?
Той облиза устни и сведе поглед, замислен, след което пое дъх, преди да я погледне отново и да кимне.
— Много сте опасна, госпожице. Знаете ли го? Имам един приятел, който е също толкова опасен с прозренията си.
— А, така ли?
— Туземец от Аляска. — Вдигна дясната си ръка с обърната длан. — Добре, да. Бях в самолета. Но не ме питайте! Не ме питайте какво съм правил на борда — само съм си вършил работата.
— Добре. Важното за мен е, че знаете за какво говорите, когато казвате, че самолетът е летял на петнайсет метра височина. Чухте ли сблъсък?
— Категорично не — отвърна той. — Нищо не чух. Това не означава, че не сме ударили онова витло, но аз просто не съм чул или почувствал нищо. Всъщност…
— Моля?
Той махна с ръка.
— Не мога да се впускам в подробности.
— Разбирам, че не бива да ви питам какво сте правил, но знам това-онова за изпитателни полети на ниска височина и с голяма скорост, както и за тайни военни изпитания.
— Е, тогава можете да си спекулирате.
— Да, мога. Например — бяхте ли на борда на самолета и при снощния полет?
Тя видя как очите му се ококориха от изненада, когато понечи да отговори, но замълча и я изгледа продължително.
— Откъде знам и това, нали? — попита Ейприл.
Бен кимна.
— Защото същият гълфстрийм едва не се сблъска със самолета, с който летях снощи на височина около шестстотин метра над морето, и той долетя откъм забранената за полети зона.
— Нямах представа, че едва не сме се сблъскали.
— Така беше. Но онова, което искам да знам, е защо прикриват всичко това. ФАА ли е отговорна за това, че всичко се държи в тайна? Това някаква вендета спрямо баща ми ли е, или той просто се е оказал на неподходящото място в неподходящо време?
Бен се размърда на седалката си, за да я вижда по-добре.
— Доколкото знам — второто. Ейприл, тайните полети официално не съществуват. Ето защо, ако наистина е имало контакт между граждански самолет и тайно летящ апарат, инцидентът няма да бъде огласен. Мисля, че вашият случай е точно такъв.
Ейприл понечи да му разкаже за изчезналите останки, но реши да премълчи, Бог знае поради какви причини.
След няколко минути Бен я откара до терминала за международни полети на летището в Анкъридж, сбогува се с нея и й даде телефонните номера, на които да го търси:
— Можете да ми се обаждате винаги, когато се наложи, но не очаквайте нищо повече от онова, което вече ви казах.
Ейприл му благодари и се смеси с тълпата, за да позвъни на Грейси, която вече пътуваше към дома на съдията.
— Значи този мъж е бил в самолета в понеделник вечерта? — попита Грейси.
— Да — отвърна Ейприл и повтори казаното от Коул. — Но той се опитваше да ни насочи към радарната информация, която разкрива случилото се. Копието, което ми даде, е неизползваемо като доказателство в съда.
— По дяволите, Ейприл, аз продължавам да имам неприятности с тази работа. Трябваше ни снимка на строшено витло, ала когато я направи, Бреговата охрана иззе записа. Намери самите останки, ала малко след това те вече бяха извадени и заедно с тях изчезнаха най-силните ни доказателства. А сега казваш, че не можем да използваме този мъж като свидетел.
— Не, ако се опитаме, това ще го унищожи като професионалист.
— Добре, но знаем, че ФАА крие доказателства, нали така?
— Да.
— Е, тогава това се превръща в главна отправна точка или може би в разменна монета. Могат да си задържат проклетите си малки тайни, ако освободят командира от въдичката, на която са го закачили.
Четиридесет и първа глава
Събота, ден шести
Сиатъл, щата Вашингтон
Пътят от центъра на Сиатъл до красивото предградие на остров Мърсър й отне по-малко от петнайсет минути. Грейси лесно откри разположената на брега къща на съдията. Жена му й отвори и я въведе в един кабинет с умопомрачителна гледка към езерото Вашингтон.
— Е, това наистина е красиво! — възкликна Грейси, след като видя панорамата на центъра на Сиатъл в далечината, над тъмносиньото езеро.