Нямаше обаче на практика безопасен начин да стори това, а и онова, което бе замислил, без друго си бе доста рисковано. Всъщност, помисли си Мак, онова, което възнамеряваше да стори във Вашингтон, можеше да сложи край на кариерата му.
Сиатъл, щата Вашингтон
Идеята й се бе сторила вдъхновяваща, докато си седеше в кабинета, ала сега, когато пристъпваше към красивата входна врата на дома на старшия съдружник в квартала „Медина“, й се виждаше като акт на самоубийствена глупост.
Грейси се колебаеше, мислите й се люшкаха между различни варианти за действие — от това да се обърне и тихомълком да си тръгне, до това да продължи и да натисне звънеца.
„Той вече ме очаква“ — напомни си тя. Нямаше връщане.
Бен Джансън й отвори сам — ръката й потъна в голямата му месеста длан за едно дружелюбно ръкостискане, след което я отведе в просторен кабинет, чиято топла атмосфера се дължеше на фамилни портрети и снимки в рамки, пръснати по всички възможни места, от гредите на дървения таван — контрапункт на идеално окосената и осветена морава отвън.
Тя му благодари, може би прекалено многословно, за това, че се бе съгласил да я приеме в събота вечер, ала той я прекъсна:
— Грейси, винаги съм на разположение на всички мои хора, младши или старши съдружници. Щом искам от вас да работите по всяко време, може да се очаква и аз да бъда на кормилото, когато се нуждаете от мен.
— Благодаря ви.
— Обажда ли ти се Бърни Ашад?
— Не, сър. След нашия разговор не съм опитвала да се свържа с него, но и той не ме е търсил.
— Сигурно ще го стори, освен ако не отговори на моето обаждане, което навярно няма да стори, защото не съм толкова готин като теб.
— Да, сър.
Той се наведе леко напред, невероятно бухналите му вежди се снишиха над дълбоко разположените очи, чертите на малко грубоватото му четвъртито лице сякаш издаваха белезите от над четирийсетгодишната му практика. Тя знаеше, че Джансън караше шейсет и петата си година, но се смяташе за здрав като бик.
— Грейси, аз съм много прям човек. Винаги съм бил такъв. Днешният коректен свят може и да не харесва много стила ми, а съм сигурен, че понякога стигам твърде близо до границата.
— Сър?
— Дали съм те накарал да се чувстваш неудобно с коментарите си за истинските намерения на Ашад и за сексуалната аура, с която е обгърнато всичко, което върши с една жена?
— Не, сър. Разбирам какво имате предвид.
Той кимна бавно, без да сваля поглед от лицето й.
— Добре. Ще ми кажеш, ако стигна твърде далеч. Не само, че изобщо не искам да завеждам дело за сексуална заплаха, но и искрено желая ти да не се чувстваш заплашена.
— Не се чувствам така, сър.
— Добре. Ти поиска да се срещнем.
— Първо, бих искала отново да поискам извинение, че…
Той вече махаше с ръка да я спре.
— Не е необходимо. Разбираме се отлично.
Тя облиза устни и също кимна.
— Много добре.
— Ако си дошла по този въпрос, значи приключихме.
— Не, сър. По делото на Роузън има развитие и имам нужда… да поискам съветите ви и да помоля за лична услуга.
Тя обясни необходимостта от завеждане на спешни тъжби, за загубата на вашингтонския адвокат и за необходимостта да лети до столицата, разказа му и за критичното емоционално състояние на Арли Роузън.
Бен Джансън въздъхна и се облегна назад.
— Грейси, Роузън клиент ли е на фирмата?
— Да, сър. Абсолютно!
— И, доколкото мога да предположа, финансовите му възможности са изчерпани?
Тя кимна.
— Колко вземаме на час за твоя труд?
— Сто и петдесет долара на час, сър — усмихна се тя. — Имам много път да извървя до вашите осемстотин на час.
— Но — продължи той, — имам впечатлението, че тези хора са ти много близки в личен план. Нали така?
Тя кимна.
— Колко близки?
— Поради редица причини никога не съм имала истинско семейство. Арли и Рейчъл Роузън са ми като родители — отвърна тя и усети как последните думи сякаш заседнаха в гърлото й и се опита да овладее емоцията.