— Много добре. Нека направим така. Те ще бъдат твои лични клиенти. Ако името на фирмата ти е необходимо за тежест, можем да допуснем това, но като клиенти на компанията те ще трябва да платят огромни пари.
— Благодаря ви!
— О, не ми благодари още. Твоето внимание се отклонява по начин, който не мога да одобря за един съдружник във фирмата. Ще трябва да приемеш, че практиката за фирмата във всички случаи стои на първо място. Но ще ти дам известно време да уредиш това дело, след което ще вземеш решение.
— Решение ли?
— Ще ти дам триседмичен личен отпуск. Аз ще се обадя на Дик Уолш, не е нужно ти да му звъниш. Като измине това време, ще дойдеш в кабинета ми и ще ми кажеш какво от двете си избрала: или напускаш, или се връщаш на работа, телом и духом, без никакви по-нататъшни отклонения.
— Добре.
— Знам, че сега си мислиш: „Как се осмелява той да нарича моите приемни родители «отклонение»?“ Но има и по-добри, по-професионални начини този въпрос да се уреди.
— Да, сър.
— И виж какво, Грейси, не забравяй още нещо. Ние ти плащаме огромна стартова заплата и не го правим от благотворителност. Очакваме да си заработиш всеки цент от нея.
— Да не би… да съм на изпитателен срок, господин Джансън?
Той се усмихна, сведе за малко поглед към персийския килим, след което отново вдигна глава и кимна.
— Нещо такова. Не мога да ти дам друг отговор. Ти направи две сериозни грешки: първо, отклони вниманието си от дейността на фирмата и второ, забърка се с клиент на компанията по лични причини — имам предвид Ашад. Но сега получаваш втори шанс, както и възможността да оправиш проблемите на своите приятели, или — той вдигна показалец, — да ги отпратиш към друг юрист с повече опит в тези неща. Изборът е твой, Грейси. Ние бихме искали да те задържим, но няма да има повече никакви отстъпки. И бих добавил още нещо: внимавай много как ще се държиш в тази своя мисия из федералните съдилища. Не се превръщай в тежест за нас чрез накърнена репутация, иначе няма да има възможност да се завърнеш.
Шофира машинално до летището Сийтак, за да посрещне Ейприл. След като паркира, Грейси нямаше никакъв съзнателен спомен за пътуването, нито помнеше нещо друго след сбогуването си с Джансън и след като затвори вратата му — и физически, и символично. Мисълта за професионално чистилище ангажира изцяло вниманието й, чувстваше се някъде по средата между отчаянието и надеждата. В един и същи миг бе спасена и прокълната, репутацията й пред управляващия съдружник бе смесица от разочарование и уважение, а всичко това можеше да доведе до професионалната й гибел, ако през следващите три седмици я сполетеше неуспех.
През ума й мина дори мисълта за напускане. Лесно беше да съчини кратка и красноречива оставка. Това щеше да означава да продаде яхтата, а навярно — и колата си. Но мисълта какъв би бил животът й извън „Джансън и Прузън“ не беше само смътна и неясна. Той се мержелееше — мрачен и безцелен — като съсипаното бъдеще на моряка в „Господарят Джим“ на Джоузеф Конрад, книга, която обожаваше. Чувстваше се като Джим, провалилия се щурман, който бе избягал от потъващия кораб, пълен с хора, в мига, когато на изпитание бе поставена смелостта му.
За нея обаче бягството не бе възможност. Беше страх и бездна. В крайна сметка Арли Роузън зависеше сега от нея повече от всякога, а тя дължеше на него и на Рейчъл толкова много.
Грейси спря пред гишето на „Аласкън еърлайнс“ за пропуск, мина като на сън през изхода и седна в залата в очакване на пристигащия самолет. Гледаше пасивно потока от хора, който се тълпеше около нея: усмивките на събралите се отново хора, сълзите на разделящите се, стоически, драматични и дори безизразни лица — които винаги я бяха вълнували. Но човешката галерия сега не можеше да проникне през черната пелена на съмнения и опасения, които се вихреха в душата й.
Когато Ейприл се появи на входа, Грейси я посрещна с насилена усмивка и, както си мислеше — с обичайната си енергичност. Ейприл я информира за срещата си с Бен Коул, а Грейси на свой ред й разказа за посещението си в дома на съдията и за съвета, който й бе дал.
— Във Вашингтон ли? — попита истински изненаданата Ейприл, когато вече наближаваха корвета на Грейси на паркинга.
— И двете трябва да сме там и ще отлетим утре заран. Вече резервирах билети. Трябва да бъдем там в понеделник още щом съмне.
— И с какво ще помогне моето присъствие?
Грейси усети как отговорът заседна в гърлото й и Ейприл забеляза това.