Грейси въздъхна отново, сключи длани и наведе глава.
— Ето какво искам да ти кажа. Не се прави на опитна адвокатка пред мен. Запази това за клиентите, които не са от семейството ти. Познавам те твърде добре. Вярвам, че всичко ще се оправи, но ти си изплашена до смърт за татко, за работата си, за репутацията си и за собствената си много човешка реакция. Така ли е?
Грейси бавно кимна и вдигна глава да я погледне, сетне заговори необичайно тихо.
— Изплашена съм, Ейприл — прошепна тя и една-единствена сълза се търкулна по бузата й, отначало полека, а сетне набра скорост и тупна върху полираната повърхност на командния пулт.
— Знам, че си уплашена. Разбрах, още когато излизах от терминала на летището, че се е случило нещо много лошо, което те е разтърсило. А и на теб може да ти се случи да бъдеш разтърсена. Затова си признай, става ли? Не ми прави клинично точни анализи и не се преструвай, че не ти се иска хубаво да се наплачеш.
Ейприл пристъпи, притегли Грейси към себе си и я прегърна силно; тогава бентът се срути и пороят най-сетне рукна.
Четиридесет и трета глава
Понеделник сутринта, ден осми
Секуим, щата Вашингтон
Арли поседя няколко секунди възмутен, след което реши да погледне двигателя на колата и да потърси причината да не пали. Дръпна лостчето и излезе, вдигна капака и веднага съзря нещо отстрани на мотора, което не бе забелязвал досега. Беше цилиндричен метален предмет, дълъг около двайсетина сантиметра и изглеждаше като част от двигателя. Но той не си спомняше предназначението му и дали можеше да блокира стартера. Посегна и докосна предмета, като така задейства някаква скрита електрическа верига. Избухването на малкия фойерверк под устройството го изкара да подскочи, усети силния наплив на адреналин след шока. От предмета се виеше тънка струйка дим и недвусмислено подсказваше, че безвредното устройство бе заредено така, че да се задейства при докосването му.
Малко лостче стърчеше отпред и върху него бе закачено някакво парцалче с изписани върху него думи. Арли присви очи, за да прочете съобщението: „Бум! Това бе предупреждение. Следващият път си мъртъв“.
Арли изтръгна устройството от двигателя и го хвърли ядно и с все сили към съседната полянка, след това хласна капака и бързо закрачи към дома си, разтреперан от странната смесица на гняв и страх.
Когато отвори вратата, Рейчъл стоеше около барплота в средата на кухнята и тъкмо отваряше някакво малко пакетче. Погледна го, изненадана от възбудения му вид.
— Скъпи? Защо се връщаш толкова скоро? — попита тя и продължи да развива кафявата амбалажна хартия от малката картонена кутийка.
— Какво е това? — попита Арли и посочи пакетчето, изведнъж осъзнал, че красивата му жена ей сега щеше да го отвори.
— Не знам — отвърна Рейчъл. — Може би някакъв подарък. Беше на прага пред къщи.
— Не! — впусна се той към кутийката, но в този миг в къщата отекна силен гръм.
Рейчъл отскочи назад, докато Арли грабваше пакета, но твърде късно. В ноздрите му нахлу същия лютив барутен дим. Той възвърна равновесието си и се обърна, погледът му срещна този на Рейчъл и си спомни ужасната картина на една от обезглавените жертви на печално известния Юнабомбър.
— Какво, по дяволите…? — успя да изрече тя, докато се връщаше към барплота.
Арли погледна кутийката и забеляза малката бележка, която се бе появила. „Понеделник сутринта е. Знаеш ли къде е дъщеря ти?“
Рейчъл също прочете текста.
— Това да не е някаква глупава шега? — попита тя. — Ако е така, никак не е смешна.
Той клатеше глава, не можеше да се сдържи.
— Не. Не е шега. Заплаха е.
— От кого? За какво?
Той остави кутийката на плота, приближи и я прегърна силно, неспособен да спре рукналите сълзи.
— Арли? Какво става? — попита тя с тих и напрегнат глас.
— Мила, облечи се и приготви една чанта с дрехи. Трябва да заминем веднага. Ще ти обясня като потеглим.
Тя се отдръпна и го погледна в очите.