— Моля?
Той се засмя.
— Знам, че винаги е вдъхновяващо, особено за хора, които не познават коридорите на властта. Разбирам, че за един млад юрист да дотича във Вашингтон, да пледира във федералните съдилища и да съди Съединените американски щати за каквото и да било е доста опияняващо, но рядко е ефикасно.
Грейси усети, че се изчервява от гняв и вдигна неволно длани пред устните си.
— Значи така си мислите? Че става дума за дилетантско практикуване на правото?
— Ами… знаете ли, действията ви граничеха с фриволността.
— Казано с други думи — пълни глупости, така ли, сър? Може би не сте прочели фактологичния преамбюл. Там става дума за клиента ми в щата Вашингтон — съсипан, старши командир от гражданската авиация, който не може да разбере защо собственото му правителство е решило да го убие професионално без доказателства, без основания и без надлежния процес.
Водещият адвокат погледна към колегите си, след което отново се обърна към Грейси:
— Вижте, не знам защо възприехте забележката ми като сексистка, но аз определено не вложих в нея такъв смисъл.
— Как ли не! И дори да приема замъгленото ви извинение, вие определено искахте да изиграете картата „арогантен старши юрист“, макар че това няма да има никакъв положителен ефект за задачата ви да защитавате заговора, който се извършва там, горе.
— Къде горе?
— В Аляска. Гледайте телефоните ви да не дават заето, господин адвокат — сопна се Грейси. — Още този следобед ще ви уведомя официално за спешно заседание по обжалването ни.
Един от адвокатите се изсмя подигравателно, а водещият юрист му хвърли предупредителен поглед, преди да се обърне отново към Грейси.
— Госпожице О’Брайън, моля ви не хранете големи надежди, че който и да е апелативен съдия ще уважи това дело с бързо обжалване. Тук не се работи по този начин.
Грейси написа една бележка и му я подаде.
— Какво е това? — попита държавният юрист.
— Номерът на клетъчния ми телефон. Обадете ми се, когато най-сетне осъзнаете, че прикриването на истината ще бъде разкрито и ще поискате да приключите делото навреме.
Тя се обърна и даде знак на Ейприл, която слушаше от разстояние, и двете се запътиха към вратата. Излязоха във фоайето, а после — и на улицата и се отдалечиха колкото могат по-бързо. Грейси посочи кафенето „Старбъкс“ на една пресечка разстояние, Ейприл кимна, последва я и плати двете кафета с мляко. Настаниха се на две леки плетени столчета в ъгъла.
— Изглеждаш ми наистина ядосана — започна Ейприл.
— Смятай го за решимост да разритам високопоставените им задници — отвърна Грейси, но веднага смекчи тона. — Знаеш ли какво е най-лошото, Ейприл? Очаквах високомерно отношение от всекиго, който се яви в защита на властите. Знаех го, но въпреки всичко се оставих това да ми подейства.
Ейприл отпи от кафето си и не отвърна нищо, изчака приятелката й да подреди мислите си и махна с ръка по посока на близката сграда на съда.
— Знаеш ли, аз наистина очаквах днес да ни изхвърлят.
— Е, и какво ще правим сега?
Грейси се наведе и отвори куфарчето си, извади папка с куп документи и я постави пред Ейприл.
— Какво е това?
— Обжалване срещу прекратяването на делото. Реших, че ще е най-добре да подготвя документите още снощи.
— Значи си работила цяла нощ, така ли?
— Да. Налагаше се. Докъм два часа през нощта не си представях, че ще прекратят делото. А сега просто трябва да намеря съчувстващ апелативен съдия в Апелативния съд на окръг Колумбия. Някой, който ще изслуша жалбата.
— Толкова ли е лесно?
— Не. Ще трябва да се моля, да увещавам и да се надявам, а може би няма да успея дори да прескоча чиновниците.
— Само мъже ли са апелативните съдии?
— Не всички. Но повечето са мъже.
— Какво ще кажеш, ако се явиш по бикини-прашки и се кикотиш повечко?
— Да, чудесно. Това ще засили имиджа ми на сериозна адвокатка.
Грейси се изкикоти.
— Това ще е страхотна сцена, Розенкранц!