— Радвам се, че те чух да се смееш — каза Ейприл. — През последните два дни не се случваше много често.
Грейси не отговори. Плъзна поглед по часовника си и въздъхна.
— Трябва да се обадя на командира, а след това да направя страхотно впечатление. Има само един съд, в който мога да отида, и скоро трябва да съм там.
— Какво мога да сторя, за да ти помогна?
Грейси се усмихна и поклати глава.
— Просто се помоли малко. Това ще е солово изпълнение. Глупавичката малка адвокатка от Западното крайбрежие срещу реалния свят, пълен със сериозни, опитни мъже, готови да ме потупат благосклонно по главата и да ми кажат, че ако смятам, че мога да победя, значи витая в свят на мечтите. Но знаеш ли какво?
— Какво?
— Мога да го направя. Понякога и добрите побеждават.
Грейси изхвърча през входната врата и изчезна зад ъгъла да потърси такси, а Ейприл извади клетъчния си телефон и позвъни у дома, в Секуим. Апаратът обаче бе оставен на гласова поща. Потърси още два номера, но и двата не й отговориха.
Поседя замислена известно време, след това отвори електронния си бележник и набра номера на съседите.
— Не знам, скъпа — отвърна жената. — Мисля, че ги видях да заминават преди няколко часа, но не съм сигурна.
Ейприл затвори клетъчния си телефон, чувстваше се объркана. Имаше поне сто невинни обяснения за това, че не можеше да се свърже с Арли и Рейчъл, включително и онова, което я бе смущавало твърде много пъти — фактът, че те смятаха за свещена територията на спалнята си и се придържаха към теорията, че неизключените телефони са сред най-ефикасните противозачатъчни средства.
Ала за пръв път от години насам тази мисъл не я накара да се усмихне. Не я оставяше чувството, че се бе случило нещо много лошо.
Тя стана и се запъти към вратата, като едва не пропусна звъна и вибрирането на телефона. Отвори го.
— Ало?
— Ейприл? Тук с Джени Уайт, съседката на родителите ти.
— Да, госпожо Уайт.
— Реших да прескоча до тях и да хвърля едно око. Не съм влизала, но погледнах през прозорците. Къщата е празна, колата на баща ти я няма и…
— Какво?
— Ейприл, къщата изглежда така, сякаш някой е тършувал в нея. Мисля, че ще е най-добре да се обадя на шерифа.
Четиридесет и шеста глава
Хотел „Уилърд“
Вашингтон, окръг Колумбия
5:46 часът следобед
— Генерал МакАдамс? Обажда се Лора Бъзби от ФАА.
— Госпожо администратор. Как сте?
— Относително податлива на външни стимули, както обичам да казвам.
— Това е най-добрият отговор на въпроса, който съм чувал.
— Опитваме се да бъдем забавни. Обаждам ви се във връзка с вашето посещение вчера.
— Да?
— Ами, изглежда командир Роузън е изпратил в града адвокат, който е завел дело срещу ФАА и макар на първия рунд делото да е било прекратено тази сутрин от съда в окръга, адвокатът е обжалвал. Изводът е, че наистина не мога да направя нищо в тази ситуация, когато предстои съдебен процес.
Генералът прехвърли слушалката в другата си ръка.
— Извинете ме, администратор Бъзби, но ако разбирам правилно, съдебният процес не би трябвало да ви възпре да преразгледате решението за отнемане на лиценза, освен ако съдът изрично не ви нареди да не го преразглеждате, така ли е?
— Това е нашата политика, господин генерал, и тя е добра. Когато предстои процес, аз в никакъв случай няма да се намеся. Твърде жалко, че са го направили. Може би щеше да има възможност за известно маневриране.
— Аз също съжалявам — отвърна Мак и добави съответстващите любезности, преди да прекрати разговора.
7:45 часът вечерта
На пет пресечки от хотел „Уилърд“ в едно малко интернет-кафене Грейси се тръшна пред компютърен терминал, извади малък бележник, сръбна от чашата с кафе и отхапа от кифлата си. Боеше се, че трябва да съобщи на Ейприл, че всичките й опити да говори пряко с някой от апелативните съдии пропаднаха, макар че самата апелативна жалба бе приета и заведена. Кой знае защо обаче отказите не я объркаха. Или може би, помисли си тя, вече бе толкова претръпнала, че психиката й отблъскваше всички удари, колкото и тежки да бяха.
Влезе в компютъра с потребителската парола, която бе купила от касиера, извика няколко сайта с телефонни указатели и ги прегледа един по един, за да потърси домашните адреси и телефони на различни съдии. Поради съображение за сигурност повечето съдии ограничаваха публичния достъп чрез инициали или като избягваха да включват телефонните си номера в указателите, но в биографичните им данни все пак имаше достатъчно информация, за да може тя да отгатне кои са домашните им телефони.