Грейси пое дълбоко дъх и позвъни на първия съдия, но й отвърна само гласовата му поща. Опита с втория, но със същия успех.
Третият път й отговори една подозрителна съпруга, която все пак извика накрая мъжа си на телефона.
— Съдия Съмърс? Аз съм адвокатка от щата Вашингтон и отчаяно се нуждая от спешно заседание на вашия съд по повод обжалването, което съм завела днес следобед в деловодството ви. Бих ли могла да се срещна с вас тази вечер и да обясня защо е необходимо жалбата да бъде разгледана почти незабавно?
— Бихте ли повторили отново името си?
Тя му даде основните си данни плюс номера на адвокатската си карта в щата Вашингтон.
— Не, госпожице О’Брайън, не можете да дойдете у дома след работно време или по което и да било време без покана. Възнамерявам да се оплача в елегията ви за този ваш опит за извънреден контакт. Как смеете да ми се обаждате вкъщи, вместо да се придържате към нормалната процедура!
— Ваша чест, това дело е за…
Линията бе прекъсната и в същия миг в съзнанието й се появи споменът за предупрежденията на Бен Джансън да не поставя фирмата в неудобно положение.
Тя зачеркна името на съдия Съмърс и се опита да запомни следващия номер, достатъчно дълго, за да го набере, без да го търси отново, ала безпокойството, предизвикано от реакцията, която току-що бе получила, блокира паметта й.
Пак й отговори гласова поща и тя отново прекъсна връзката, без да остави съобщение.
Оставаше й още един номер и тя го набра, изчака осем позвънявания, преди да й отговори женски глас.
— Извинете, обажда се Грейси О’Брайън, адвокатка, бих искала да се свържа със съдия Уилямсън.
— Съдията е извън дома си тази вечер, госпожо. Мога ли да му предам нещо?
— О, Господи, да не би да работи в кабинета си дотолкова късно?
— Не, госпожо. Съдията е в хотел „Мейфлауър“, ще държи реч на официална вечеря.
— Значи — в „Мейфлауър“.
— Да. Сигурна ли сте, че не искате да оставите съобщение за него?
— Не. Благодаря ви.
Грейси прекрати връзката и се замисли. „Мейфлауър“ се намираше на по-малко от пет пресечки разстояние. Скочи на крака, грабна куфарчето си, след това обаче седна отново и извика интернетски файл с биографични данни за съдия Сандър Уилямсън.
„Най-дългогодишният съдия в Апелативния съд на окръг Колумбия… седемдесет и шест годишен… независим, смятан за твърде непредвидим, за да се състезава за място във Върховния съд… добър оратор, неженен… но къде е снимката му?“ Грейси продължи търсенето и откри статия във „Вашингтон поуст“ със снимка на съдията, увеличи изображението и го разгледа внимателно. Лицето му бе с изострени, квадратни черти — приличаше донякъде на Линкълн, но без брадата.
Иззвъня телефонът — обаждаше се Ейприл.
— Грейси, станало е нещо лошо у дома! — рече тя и разказа за телефонните си разговори.
— Казваш, че шерифът е намерил задната врата отключена?
— Да. Той не е сигурен дали къщата е била тършувана, или татко и мама просто са разхвърляли и са заминали неочаквано. Но аз звъня навсякъде и никой не отговаря…
— Дръж ме в течение, но сега трябва да вървя. Ще ти обясня по-късно.
Грейси грабна куфарчето си и се запъти към вратата. Измина разстоянието до „Мейфлауър“ за по-малко от десет минути.
От голямото фоайе пое по широк коридор, вдясно бяха ресторантът и голямата бална зала. Видя през отворената врата челната маса и зала, изпълнена с мъже в смокинги и жени със смайващи вечерни рокли. Всички слушаха внимателно оратора. Тя мигновено го позна, беше Уилямсън.
Грейси избра най-задната врата към балната зала и тъкмо влизаше, когато голяма мъжка длан се отпусна леко върху рамото й и я изведе във фоайето.
— Трябва да прегледам куфарчето ви и да видя поканата ви, госпожице — рече той.
Грейси му подаде куфарчето си и започна да се преструва, че търси поканата в чантичката си.
— Знаете ли, закъснях заради заседание в съда, но се обзалагам, че моят старши партньор вече е тук, на масата на съдия Уилямсън.