След миг долови шум зад себе си. Ейприл се наведе напред с нова бележка.
„Кога ще им кажеш, че той е тук и с какво разполага?“
Тя се обърна и прошепна в ухото на Ейприл:
— Не мога. Това е обжалване. Ако отменят решението на долната инстанция, тогава можем да добавим неговите показания.
— Но той иска да свидетелства! — отвърна също шепнешком Ейприл.
— Ейприл, трябва да следя какво става. Върни се обратно и си седни.
Грейси забеляза, че един от съдиите отклони вниманието си от доводите на държавния юрист към шепота около банката на ищеца, затова веднага се изправи, почувствала се като ученичка, която си разменя бележки в час. Една мисъл обаче започна да си пробива път в съзнанието й — може би Ейприл бе права.
„Дали не пропускам нещо?“ — помисли си Грейси, докато държавният юрист се зае да изброява прецедентите, които би трябвало да докажат, че тя не е права.
„Представянето на фактите трябва да стане в първоинстанционния съд. Но този съд, няма ли и той право да се произнесе по гражданските дела и казуси на вещното право?“
Тя се опита да задържи вниманието си върху доводите на другата страна, докато мислите й запрепускаха из университета и към лекциите, в които учеха как гражданските и наказателните съдилища в стара Англия са били разделени, единият — занимаващ се с нормалното общо право, а другият — със запрещения и ограничителни заповеди. Имаше нещо, което един от професорите им бе преподавал в трети курс, когато тя трябваше да направи курсова работа, но какво беше то? Спомняше си ясно за лекцията, ала не и за съдържанието й. След малко пред очите й изникна топлият пролетен ден в уютния кабинет на професора и сякаш чу думите му: „Никога не забравяйте, че дори един федерален апелативен съд има пълните права да се произнася по същество, макар че това право рядко се използва, а по-скоро се отменят забрани или се отлага изпълнението на дадена присъда“.
— И ето защо, Ваша чест — продължаваше Ригс, — не само че първоинстанционният съд има правото да обяви за неоснователни фактическите искове на молителя със или без доказателства, но отговорността да представи доказателства е негова, а той не успя да подкрепи исковете си. Преценката дали доказателствените факти са достатъчни или не принадлежи на първата инстанция в заседание за представяне на основанията за делото, особено след като в апелационен съд като този не могат да бъдат представени допълнителни доказателства.
Грейси почти не усети как се изправи на крака. От една страна, никога не се бе чувствала по-уверена в себе си, но от друга, сякаш бе само страничен наблюдател на това прекъсване, което лесно можеше да й коства неприятно порицание от съдията.
— Ваша чест, извинете ме за намесата, но господин Ригс е абсолютно неправ, а ние току-що получихме ново решаващо доказателство, за което бихме искали позволение да бъде представено.
Ригс се обърна слисан към нея, възможността да бъде прекъсната пледоарията му пред апелативен съд очевидно никога не бе минавала през главата му.
— Какво правите? — попита той едва ли не заговорнически, преди да погледне отново съдиите, двама, от които се спогледаха изумени, докато третият, съдия Макнотън, се наведе напред.
— Госпожице адвокат, ако не сте наясно с протокола, би трябвало да знаете, че в този съд не разрешаваме на адвокатите да се прекъсват един другиго. И ще ви препоръчам да прегледате отново и щателно какви са процедурите ни, преди да вземете отново думата.
— Ваша чест — Грейси приближи към подиума и застана до Ригс. — Това прекъсване наистина бе необходимо. Мога ли да обясня на съда защо?
— Не! — изгърмя гласът на Ригс, който се бе съвзел от потреса си. — Седнете.
— Достатъчно, господин Ригс. В състояние сме да издадем същото нареждане и от тук — сряза го съдия Макнотън. — Госпожице О’Брайън, ако продължите с това оскърбително поведение, ще ви направим бележка за неуважение към съда и ще ви поставим под някакъв контрол.
— Ваша чест, този съд има изначално право да изслушва по същество и може да изслуша ново доказателство под формата на нов свидетел, а случаят е точно такъв.
Около банката на Джим Ригс и на съдийската маса мигновено и едновременно избухна смут, единият от съдиите заудря с чукчето си, докато другите двама бързешком си разменяха реплики. Съдия Уилямсън най-накрая усмири колегите си с жестове и взе думата.