Ейприл също бе станала и вървеше към Грейси, следвана от Бен Коул.
— Какво става? — попита Ейприл, докато Грейси прокарваше пръсти в косите си и клатеше глава.
— Мисля — отвърна тя, като продължи да клати тава, — че този път загазих здраво. Но не съм сигурна.
Четиридесет и осма глава
Сряда сутринта, ден десети
Белият дом
Вашингтон, окръг Колумбия
Мак МакАдамс изчака охраната да провери името и документите му, след което му отвориха портата към предната подходна алея към Белия дом. Срещата, която бе поискал, криеше огромен риск, но той трябваше да бъде поет. По-раншното му обаждане бе прието с ужаса, че е възможно да е изтекла информация, но новината, че самият Бен Коул е пристигнал във Вашингтон с очевидното намерение да наруши подписания от него договор за опазване на тайната означаваше, че трябва да се предприемат действия, а разрешението за това можеше да бъде дадено само от едно място.
Мак влезе в главното фоайе.
Един агент от Сикрет сървис със студените и безизразни очи на кобра му кимна, Мак показа пропуска си, след което пое по един познат коридор, поглеждайки часовника си. Трябваше да го приемат точно след осем минути и той имаше намерението да се яви на секундата.
Апелативен съд на САЩ за окръг Колубмия
Един помощник-пристав изникна до Грейси сякаш отникъде.
— Госпожице О’Брайън, вашето присъствие е необходимо в заседателната зала на съдиите. Моля, последвайте ме. Доктор Коул? Вие — също.
Грейси и Бен последваха пристава, сякаш ги водеха в последния им път към газовата камера.
Съдия Уилямсън ги очакваше в голяма заседателна зала. Джим Ригс вече беше тук, крачеше възбудено покрай една от стените. Тримата мъже, които Грейси бе видяла в дъното на залата, стояха наблизо до Ригс.
— Госпожице О’Брайън?
— Да, Ваша чест?
— Оставаме в почивка, но ще я удължим с часове. Тези господа ще ви обяснят защо. Ще продължим, когато се върнете.
— Извинете, господин съдия… но откъде да се върнем?
Ала съдия Уилямсън вече се бе обърнал и бе излязъл през странична врата. Джим Ригс се обърна към нея:
— Госпожице О’Брайън, налага се да дойдете с нас на една среща на няколко пресечки оттук.
— Къде трябва да отидем? — присви очи Грейси.
— Не мога да ви кажа, докато не стигнем. Доктор Коул също ще дойде.
— Какво се опитвате да направите, господин Ригс?
Джим Ригс се засмя уморено.
— Уверявам ви, че не ви грози никаква опасност. Няма да ви отвлечем.
— И все пак, къде отиваме?
— Госпожице О’Брайън — намеси се единият непознат мъж, — аз съм специален агент Брек от Сикрет сървис. Вашето и на доктор Коул присъствие е необходимо в друга част на града по много спешен въпрос. Присъствието на госпожица Роузън — също.
— Грейси — продължи Ригс, — съдът ще остане в почивка, докато не се върнем.
Грейси си отбеляза, че бе преминал на „ти“.
— Имаме ли избор? — попита тя, след като ги погледна в очите.
— Госпожо — отвърна агент Брек, — изпратени сме тук да ви отведем на една среща. Не сме инструктирани да приемем отрицателен отговор.
— Грейси — продължи Ригс сговорчиво, — съдия Уилямсън знае за това и го одобрява. Моля те.
Грейси и Бен се качиха при Ейприл на задната седалка в черната служебна лимузина. Агент Брек седна на дясната предна седалка, шофираше друг агент. Тя познаваше добре „физиологията“ на Вашингтон, за да се сети по кои улици пътуваха, но вниманието й бе привлечено от Ейприл и Бен, които тихичко си говореха. Колата спря пред тежка порта, която бързо се отвори, след което се спуснаха в подземен гараж и там слязоха. Последваха безкрайни коридори, обстановката постепенно ставаше все по-луксозна, докато накрая една врата се отвори и на Грейси й дадоха знак да седне на един стол в заседателната зала на кабинета. В залата влезе Джеймисън Хендий, началник на кабинета на президента, представи се и седна срещу нея.
— Ето какво, приятели, имаме един проблем, но за щастие имаме и решение за него. Междувременно, доведохме ви тук по специалната молба на президента.
— Не разбирам — понечи да каже нещо Грейси, след като зърна не по-малко слисаните лица на Ейприл и Бен Коул.