— Да, сър, така е.
Президентът се изправи.
— Очевидно е, Бен, че не можете да кажете за това на никого през този живот. Нито на двете решителни млади дами, нито на колегите си, нито на бъдещата си съпруга или любовница. На никого. Само неколцина души, освен нас ще знаят истината.
Бен се изправи и пое протегната ръка на президента.
— Имате думата ми, сър.
За Ейприл и Грейс пътуването обратно до апелативния съд премина в мълчание. На три пъти Ейприл понечи да извади клетъчния си телефон от чантичката и да позвъни до дома, но всеки път присъствието на агентите на предната седалка я отказваше.
В съдебната зала единствено Джим Ригс представляваше държавните власти. Грейси се завърна на банката си. Погледна го и прочете по доволното му изражение, че му се бяха обадили от Белия дом. Сигурно имаше неща, които той не можеше да знае, разбира се, но онова, което тя щеше да пледира, нямаше да бъде изненада за него.
Изправиха се, когато в залата влезе съдия Уилямсън.
— Заседанието се възобновява и, доколкото разбирам, госпожице О’Брайън, вие сте готова да представите още една уникална молба?
— Да, Ваша чест — отвърна Грейси и на ум преподреди думите, които никога не бе очаквала да използва. — Съмнявам се, че господин Ригс ще възрази срещу нея, тъй като тя е за прекратяване на делото. Представяният от мен ищец оттегля жалбата си и иска делото да бъде прекратено.
— Без претенции за щети? — попита Уилямсън и се усмихна като видя изражението на Грейси. Приличаше на попаднала в светлините на автомобилни фарове кошута.
— Да, сър. Няма да възобновяваме делото.
— Много добре — кимна съдията. — Делото се прекратява.
След като съдията си тръгна, Джим Ригс отиде при Грейси с протегната ръка и с усмивка на лице.
— Много добре свършена работа, Грейси, във всяко отношение. Ти си впечатляващ противник с голямо бъдеще.
— Благодаря — отвърна тя, все още с чувството, че вижда него и цялата съдебна зала през няколко фута вода.
Ейприл прегърна силно Грейси. Не забелязаха, че Бен току-що се бе върнал в съда и стои на крачка от тях.
— Питам се дали не бих могъл да ви поканя двете на вечеря? — попита Бен.
Грейси сви рамене.
— Не виждам защо не. Кога трябва да се връщате в Анкъридж?
Той се усмихна.
— Сега, след като не се боя, че ще ме арестуват, мога да хвана, който полет си пожелая. А вие? Кога се връщате в Сиатъл?
Грейси намери една пейка в коридора.
— Идват ми на ум само думите на Скарлет О’Хара: „Ще мисля за това утре“. — Тя седна и погледна Бен Коул. — Може би ще ми трябва цял живот, за да разнищя случилото се през последните два часа.
— Един час и двайсет минути — поправи я Бен.
Тя се разсмя.
— Да, забравих, че сте инженер.
— Но се възстановявам от това — изкикоти се той и се запита как ли щеше да се чувства като могъщ началник.
— Между другото, Бен, защо дойдохте?
— Предполагам, че не можех да си представя как ще живея по-нататък, ако не направя нещо за бащата на Ейприл и… за своя проект. Прекалено много неща бяха сбъркани. Прекалено много странни неща станаха. Не знаех кому да се доверя.
— Е, този проблем поне е решен, нали?
Той се ухили.
— Така бих рекъл и аз.
Грейси се обърна към Ейприл, която бе вдигнала клетъчния си телефон, след това погледна към Бен и постави пръст пред устните си. Бен кимна, Ейприл сгъна телефона си и дойде да седне при тях.
— Не мога да се свържа с тях нито по сателитния, нито по клетъчния телефон. Направо не знам какво да правя.
— Е, аз знам — рече Грейси и извади своя телефон.
— Какво правиш? — попита Ейприл.
Грейси приключи с набирането на поредица от номера, след това натисна бутона за изпращане и усмихната вдигна глава.
— Пратих му съобщение. Забравила си, че той не отива никъде без пейджъра си.
Четиридесет и девета глава
Сряда, ден десети
Вашингтон, окръг Колумбия
По пладне
Отначало не можа да познае гласа на Бърни Ашад. Грейси притисна клетъчния телефон по-силно към ухото си; излизаха с Ейприл и Бен от сградата на федералния съд, навън вашингтонския обеден трафик гърмеше.
— Извинете, но пак да попитам: кой се обажда? — попита тя и приведе надолу рамене.