Ейприл забеляза това, улови Бен за лакътя и двамата се обърнаха да я изчакат.
— Тук е вашият клиент, госпожице О’Брайън — Бърни Ашад. Помните ли ме? Онзи с корабите.
Тя долови смеха в гласа му на фона на големия шум и веднага застана нащрек. Виждаше в съзнанието си намръщеното лице на Бен Джансън и побърза да потърси подходящ и безопасен отговор.
— Господин Ашад, мисля, че фирмата прехвърли вашите… дела на един от партньорите.
От другата страна отново се чу смях.
— Да, много добре знам, че Бен разправя небивалици за това, че съм озлочестявал всички жени в „Джансън и Прузън“, но мога да ви уверя, че това са пълни глупости. Но ако по някакъв начин съм ви накарал да се почувствате неудобно от моята покана за вечеря, госпожице О’Брайън, най-смирено се извинявам.
— Не е необходимо, сър.
— Вашият старши партньор се мисли за грижовен чичо, ангел-хранител и за монах, слети в едно.
— Е, много мило от ваша страна, че се обадихте…
— Почакайте, госпожице О’Брайън. Имаме една недовършена лична работа.
„О, не! Той въпреки всичко ще ми направи някакво предложение.“ Грейси усети как адреналинът нахлу в кръвта й.
— Става дума за самолета на вашия приятел, който се разбил в Аляска. Искахте да се опитам да ангажирам един от корабите си.
Облекчението подгони адреналина.
— О, да! Разбира се. Наистина съм ви благодарна, че го приехте присърце и моля да ме извините за това, че отправих неуместна молба към един клиент.
— Глупости. Но сега, след като успяхме, ни е необходим някакъв адрес.
— Моля?
— Трябва да ви се извиня, че толкова се забавих с обаждането. Всъщност обадих се преди няколко дни на Бен Джансън да говорим по друг въпрос и той ми три сол на главата, че съм имал похотливи намерения спрямо моята адвокатка. И тъй, всичко ми изскочи от ума и забравих да проверя какво е сторил моят капитан, та чак тази сутрин разбрах, че е успял.
— Успял ли? Не разбирам.
— Извадихме останките от самолета на приятеля ви. Госпожице О’Брайън, трябва да разбера къде да го доставя, след като моят капитан го е натоварил на баржа.
— Вие сте го извадили?
— Да… Нали това искахте?
Грейси се изправи объркана и погледна към Ейприл с широко отворени очи, като й посочи безмълвно телефона.
— Да… да, така е. Нямах представа, че това ще бъде възможно.
— Нямахме почти никакви затруднения. Нашият кораб се помотал около час, мисля, докато го вдигне на борда, след това продължил по разписание. Сега той е в пристанището на Такома и трябва да разтовари.
— Бихте ли ми казали номера си, ще ви се обадя до десет минути.
Той продиктува същия номер, който се бе изписал върху дисплея на телефона на Грейси, тя му благодари и затвори.
Облегна се на стената на съседната сграда, за да си поеме дъх. Обезпокоена, Ейприл бързо приближи към нея.
— Какво? Какво има?
— Те казваха истината, Ейприл.
— Кои?
— Държавните власти. Правителството. Аз едва не ги разпънах на кръст във Върховния съд, а те били невинни.
— За какво говориш, Грейси? — попита Ейприл, която я бе уловила за ръцете.
— Един от корабите на Бърни Ашад е извадил албатроса на баща ти от Залива на Аляска.
— Какво?
Грейси кимаше.
— Държавните власти изобщо не са го пипнали.
Гласът на Арли Роузън звучеше като музика в слушалката на клетъчния телефон на Грейси.
— Получих съобщението ти, Грейси. Наистина ли всичко свърши?
— Спечелихме! ФАА оттегля обвиненията си.
— Но как стана така?
— Не знам със сигурност — отвърна тя, грижливо подбирайки думите си. — Но мисля, че те просто се изплашиха на високо равнище как ще изглежда всичко това, ако грешат и ние спечелим делото.
От другата страна се чу уморена въздишка.
— Не мога да ти опиша колко съм ти благодарен.
— Къде сте, командире?
Последва колебание.
— Горе, в Канада. На западния бряг на остров Ванкувър. Някой ни преследваше.
— Чух за това. Но и то ще престане сега, независимо за какво е било.
— Сигурна ли си, Грейси?
— Да. Абсолютно. От най-високо място знам.
— Защото тук сме въоръжени и в безопасност.