— Мартин ли е наредил това? — попита Мак.
— Не, не! Това е синдромът „Томас Бекет“. Дженкинс е знаел, че Уил Мартин е разстроен от факта, че Роузънови се опитват да се защитят, затова решил, че кралят иска точно това. Сега се радва на преждевременното си пенсиониране.
Мак не каза нищо, дръпна силно от пурата си и се обърна към мъжа.
— Трябва ли ти огънче за тази пура, полковник, или просто искаш да се запознаеш по-добре с нея?
— Ще те обидя ли, ако я изпуша по-късно край езерото?
— Кое езеро?
— Което и да е. Тук имаме сума езера.
— Разбира се, че не. Можеш да си я вземеш.
Другият мъж вдигна чашата си, изпи последните капки коняк и се усмихна широко.
— Най-висше качество, Мак. Благодарен съм, че не се алкохолизирах. Инак щеше да ми липсва този мек и приятен вкус.
— Знаеш ли, все още мога да те предложа за бързо производство в бригаден генерал — рече Мак.
Полковникът от ВВС се разсмя и поклати глава.
— Моля те, не го прави! Едва ме накараха да стана полковник, макар че прекарах цялата си кариера да се крия из разузнавателната общност, за да не се налага да нося униформа. Не искам да нося звезди. Искам просто да бъда там, където нощем мога да ги гледам. Което е точно тук, в Аляска.
— Каза, че искаш да излезеш за месец-два в отпуск. Ще ходиш някъде на почивка ли?
— Не. Ще си ида у дома. Има един човек, когото трябва да видя, а с нея от доста време сме разделени. Макар че тя може би не споделя същото мнение.
— Къде е тя? — попита Мак. — Във Феърбанкс? В Сиатъл?
Чу се шумолене на кожа, посетителят се изправи и се обърна към Мак.
— Не, Мак. В Коцебу. Тя се върна в нашето родно село като учителка.
— Чак там?
— Забравяш, генерале. Под тази своя измамна външност, аз съм също така и скрит инупиат. — Нелсън Улоквит се усмихна широко, докато се ръкуваше с Мак. — Благодаря отново за вечерята и за гостоприемството.
След като входната врата на дома на МакАдамс в базата се затвори зад него, Нелсън отиде до колата си и се спря, за да погледне нагоре, извънредно доволен да види блесналия свод от трепкащи звезди в свежия въздух на кристално ясната нощ. Погледна часовника си. След няколко часа Бен Коул щеше да се върне у дома след едноседмична ваканция, прекарана на круизен кораб. Нелсън се бе съгласил да го посрещне, заедно с един голям, властен и понякога сприхав котарак на име Шрьодингер, който му гостува, докато Бен отсъстваше.
А старикът Шрьодингер сигурно вече чакаше вечерята си.