— Десет.
— Добре де, десет минути, и да не кажеш нищо?
— Ами ти говори непрекъснато.
— Добре, по дяволите. Наложи се. Все някой трябва да говори, иначе няма да се получи разговор.
Тя поклати глава.
— Ето — рече той и се премести напред заедно със стола си, насочил показалец към нея, — пак го правиш!
— Какво?
— Знаеш, че не понасям дългите паузи, затова си мълчиш, знаеш, че ще продължа да говоря, докато не кажа онова, което искаш.
— Доста ефикасен метод, не намираш ли? Особено, когато съм права, и ги го знаеш.
Джо поклати глава и погледна през прозореца, който заемаше южната стена на кабинета му, след което разсеяно се почеса по наболата брада. „Не е лош човек, помисли си Линдзи, само дето се бои и от собствената си сянка.“ Беше много способен електронен инженер в „Юниуейв“ и осъществяваше проект подир проект, след всеки го повишаваха, докато накрая не го издигнаха на служба, която превишаваше поне с едно ниво максималните му възможности. Върху бюфета му стоеше наполовина пълно шишенце с маалокс, а малкото коса, която си бе оставил, бързо бе започнала да побелява. Тя знаеше, че Джо сега е абсолютен заложник на високата си заплата, премиите и акциите, които вървяха с поста му, и тъй като възможността да изгуби всичко това бе най-големият му ужас, всяко предложение на корпоративните шефове в Северна Каролина придобиваше в съзнанието му стойността на Десетте Божи заповеди. Линдзи обичаше да казва, че този човек е постигнал статуса на печеливша агония.
Най-накрая Джо въздъхна. Това бе протяжен стон, който означаваше, че е достигнал предела на изтощението и капитулира.
— Добре, Линдзи, ще се обадя по телефона.
— Хубаво.
— Но ти изчакай отвън и бъди готова да отскочиш, когато отсечената ми глава се изтърколи през вратата.
— Просто ще й наложа шапката и ще я изпратя у дома на Бети в кашонче. С малко формалдехид в голяма стъкленица — ще представляваш отлична тема за разговори.
— Много смешно.
— Ей, метафората беше твоя.
— Коул наистина ли смята, че двайсет и четири часа ще му стигнат? — попита Джо, връщайки се към твърдението на Коул, че ако не успеят да отложат планирания за вечерта полет за приемане на проекта, това ще бъде равносилно на убийство, респективно — самоубийство.
— Надява се да му стигнат. Но както вече казах…
Джо махна с ръка да я прекъсне.
— Да, да. Знам. Няма никакви гаранции.
— Джо, това е тихият гласец на Мортън Тиокол от осемдесет и шеста, който се опитваше да каже на великите корифеи от НАСА да не изстрелват „Чалънджър“.
— Да, разбрах, Линдзи.
— Надявам се да е така, Вожде. Защото това е едно от онези предупреждения, които човек пренебрегва за сметка на опасностите, надвиснали над другите.
Линдзи се изправи и излезе от кабинета, затвори подире си вратата, тъй като знаеше, че Джо Дейвис вече набира номера на главния офис в Северна Каролина, досущ като осъден, който сам издига бесилката си.
На по-малко от петдесет метра разстояние, на втория етаж на сградата, предоставена за свръхсекретния проект, доктор Бен Коул тупна по рамото един от хората в екипа си и се опита да се усмихне.
— Искам всички да продължат да работят, докато не излетим тази вечер.
— Значи все пак ще летиш нощес? — въпросително вдигна вежди мъжът.
— Не, няма — долетя гласът на Линдзи Уайт откъм коридора, след което им обясни, че имат съгласието на Джо Дейвис да се отложи полетът с двайсет и четири часа.
— Слава богу — въздъхна мъжът и се запъти към лабораторията, за да остави Бен и Линдзи насаме.
Тя мушна ръце в джобовете на избелелия си анцуг с щампован надпис и вдигна поглед към уморените му очи.
— Добре ли си, Бен?
Той кимна по-енергично.
— Сега вече — да! Отлагането одобрено ли е?
— Аха.
— Ти наистина си жена, която държи на думата си, Линдзи.
Тя се засмя.
— Е, не можех да те оставя да се качиш в онзи самолет с чувството на обречен.
— Той съпротивлява ли се много?
Тя поклати глава и извъртя очи.
— Това не е тема за една учтива компания.
— Добре.
— А сега истинският въпрос е дали изобщо напредваш.
Бен се бе облегнал на рамката на вратата. Сви рамене, след като погледна часовника си и си пое дълбоко въздух.