Но не можеше да остави работата си за сутринта. Хиляди неща можеха да се случат с онези безброй електрони, които прехвърчаха в силициевата памет на компютъра. Ключът на решението бе в ръцете му и той трябваше да действа веднага.
Бен извади бележник и си записа компютърните команди, които щяха да копират точно онова, което му бе нужно от спрялата програма на прототипа. Провери записаното отново, за да е сигурен, че в него нямаше нещо, което да съсипе програмата или да промени подредбата на файловете, след което стартира процеса.
Шумът на въртящите се твърди дискове достигна до слуха му, докато наблюдаваше информацията на екрана. Копирането отне две много дълги минути, след които на екрана светна потвърждението, че всичко е наред. Бен прехвърли свалените файлове на CD и седна дълбоко замислен пред компютъра си. Професионално самоубийство щеше да бъде да излезе от сградата с CD или какъвто и да било друг носител. Но Бен отдавна знаеше за неразкрит пробив в системата. Внимаваше много някой друг да не го открие или използва, но имаше начин да накара главният твърд диск да изпрати нещо чрез точно определен сериен порт на един-единствен компютър в лабораторията. Извади клетъчния си телефон и го включи, като едновременно се стараеше да си спомни дали неговата „система“ би могла да бъде активно прехваната от апаратурата на контраразузнаването.
„Не може — помисли си той. — Такава вероятност е много малка.“ Извади от куфарчето си кабел и го скачи първо към серийния порт на компютъра, а после към клетъчния си телефон и набра тайния номер на настолния си компютър у дома. Набра съответните команди, за да получи достъп до забранена зона в паметта на твърдия си диск, и даде старт на прехвърлянето. Седеше, изпълнен с опасения, а компютърът започна да изпраща свръхсекретната програма по цифров път през клетъчния телефон до персоналния му компютър у дома.
— Доктор Коул? — стресна го нечий мъжки глас. Страхът го сграбчи с ледените си лапи и той подскочи неволно.
— Какво? Кой е там?
Гласът идеше от вратата и Бен забеляза един познат охранител да влиза, за да съсипе мигновено фалшивата му увереност, че прави нещо, което никой не би могъл да засече. Бен бе сигурен, че всеки би могъл да види потта, избила по челото му. Опита се да не преглъща и гласът му да не прозвучи гузно.
— Госпожица Уайт ме помоли да дойда и да се уверя, че сте спазили обещанието си да си идете у дома, докторе — ухили се охранителят.
Бен въздъхна шумно.
— Изплаши ме, Джери!
— Извинете. Наистина изглеждате малко стреснат.
— Мислех си, че съм сам тук.
— Няма начин. И ние сме тук, ченгетата наемници.
— Само след секунда свършвам — каза Бен и пъргаво изчисти от екрана съобщението, че прехвърлянето е приключило. След това изключи компютрите един по един, изпита очакваната болка при изчезването на изображението на Лайза, след което взе претъпканото си куфарче и се обърна към охранителя с усмивка.
— Окей. Това беше.
— Не забравихте ли нещо, докторе? — попита мъжът и Бен веднага прецени изражението му като обвинително.
— Аз… не, не мисля.
Охранителят отиде към компютъра, който Бен бе използвал да прехвърли програмата и взе клетъчния телефон. Кабелът към модема за прехвърляне висеше от него.
— Я да видим, я да видим какво имаме тук.
Прилоша му, като видя как мъжът взе телефона с все още висящия кабел от него, как поклаща глава и се усмихва неодобрително, досущ като котка, която си играе с обречената мишка.
— Аз… ъ-ъ-ъ… — понечи да каже нещо Бен.
— Няма нищо лошо в това машинката да се зареди, но ако забравите да я вземете със себе си, няма да можете да я ползвате — рече с усмивка охранителят. — На вас, инженерите, все ви убягват най-очевидните неща.
Бен взе телефона, бързо издърпа кабела му и го прибра в куфарчето си.
— Напълно си прав, Джери. Благодаря ти! Очаквах важен разговор и не исках батерията да падне докато говоря. Нали разбираш?
Охранителят положи бащински длан върху рамото му и го побутна към вратата.
— Указанията на госпожица Уайт бяха недвусмислени: „Изкарай преуморените телеса на доктор Коул от сградата, независимо колко ще протестира той“. А аз винаги изпълнявам желанията на дамите. Е, почти винаги.
Бен вкара личната си карта и застана пред скенера за идентифициране по ретината и по пръстовите отпечатъци, след което махна за довиждане на Джери и се качи в колата си. Но думите на охранителя все още звучаха в главата му. „На вас, инженерите, все ви убягват най-очевидните неща.“