Тя кимна.
— Точно това не успях да направя, докато се обучавах за пилот в центъра в Сиатъл.
— Онзи в Евърет ли? — попита той, като очевидно я изпитваше.
— Всъщност той се намира в Обърн — отвърна тя и се усмихна като видя доволната му физиономия.
Симпсън й връчи пропуск и я поведе през няколко тежки врати към главната диспечерска зала, която бе потънала в полумрак. В нея бяха подредени компютри с ярки екрани, които следяха буквално целия въздушен трафик над щата Аляска.
— Сигурно вече знаете основните неща за нашия въздушен район? — попита я той.
Ейприл кимна с усмивка.
— Знам, че ръководите полетите южно от Кетчикан чак до около седемдесет градуса северна ширина, до Коцебу и Ноум и Беринговия проток на запад и до канадското въздушно пространство на изток.
— Точно така — рече той и й връчи малка брошура. — А тук ще намерите статистическите данни, ако са ви необходими.
Двамата тихо застанаха зад един от екраните и изчакаха докато диспечерът приключи с предаването на един самолет на „Аерофлот“ на съседния сектор. Тогава Симпсън го потупа леко по рамото, мъжът се извърна и се изправи с усмивка, а Симпсън подаде на Ейприл слушалки с микрофон и я включи към системата.
— Казвам се Ръсти Бах, мис Роузън — рече диспечерът.
— Наричайте ме Ейприл, моля. Имате ли нещо общо с писателя? С Ричард Бах?
— Би ми се искало, но нямам.
Не забеляза пръстен на лявата му ръка, което, предположи тя, отчасти обясняваше нейното тъй ентусиазирано посрещане.
— Седни, Ейприл.
Тя го остави да й обясни сложнотията на сектора от въздушното пространство, в който работеше, доволна вътрешно, че той покриваше района на Валдес и морските пътища южно от него. Непрекъсната процесия от самолети на американските компании „Аляска“, „Делта“ и „Америкън“, както и чуждестранни самолети, машини на ВВС и частни и корпоративни аероплани се движеха в различни посоки върху екрана, всеки придружен от квадратче с информация за височина, скорост и поддържания курс.
Ейприл забеляза, че и друг диспечер се включи в същия терминал и започна да наблюдава екрана иззад нея. Навярно е резервен диспечер и това сигурно е рутинна процедура, когато има посетител.
— Каква е пределно малката височина, на която радарът ви може да засече самолет? — попита Ейприл. — Да речем, ей тук.
— Ами, вие сочите района източно от Уитиър — отвърна диспечерът. — Можем да следим цели, които летят доста ниско — до двеста и четирийсет метра над водата. А понякога и по-ниско.
— Но ако летят съвсем ниско, да речем — на около трийсетина метра…
— Тогава не можем да ги предупреждаваме за летящи по курса им самолети, тъй като не можем да ги виждаме. Превръщат се в самолети-невидимки. Можем от време на време да получим отметка на радара, но само толкова.
Разговаряха в паузите между радиотрафика и тя остави разговора да поеме в друга посока, преди да зададе ключовите въпроси, които бяха повод за посещението й.
— Ръсти, доколкото разбрах, вие записвате абсолютно всичко, което е в обхвата ви, и в случай на инцидент можете да възстановите онова, което сте видели при възникването му. Така ли е?
Той се усмихна.
— Доста по-сложно е, но в общи линии сте права. Ако някой летящ обект се появи на този екран, то той ще се запише в цифров формат и в архива. Защо питате?
Тя се усмихна с най-изкусителната си усмивка и почувства мигновената му спонтанна реакция.
— Летяла съм там с водосамолет наистина на малка височина — отвърна Ейприл, — и не можах да се свържа с вас, диспечерите, дори да попитам за инструкции. Спомням си, че се питах дали можете да ме видите, или дали поне отметката ми се е записала на лентите.
Той поклати глава, вече два пъти по-запален да я впечатли.
— Би ми се искало да е така. Но не можем. Но… има множество военни радарни станции, във Валдес има център за радарно следене на Бреговата охрана, който може да наблюдава цялото пространство до нивото на водата. Но ние не можем да използваме тези сигнали.
— Разбирам. А какво ще кажете за тези ленти от архива, нали ги пазите с месеци?
Той вдигна пръст, без да откъсва поглед от самолет, наближаващ границите на сектора му.