Бен погледна раздразнения си котарак и посочи ребуса на екрана.
— Какво ще кажеш за това, Шрьодингер?
Жълтият котарак измяука отново и направи няколко крачки към кухнята, снижавайки и без това не особено високото си мнение за човешката интелигентност, след като разбра, че Бен изобщо не разбираше кое е най-важното.
У Бен се зароди леко опасение, което започна с допускането, че някой нарочно е въвел неодобрени инструкции в свръхсекретна отбранителна програма. Но кой? И защо? И какво бе вкарано? Може би — вирус? Това бе ужасна мисъл. През първите няколко секунди на бързо растящата му тревога, той допусна, че някой би могъл да прави номера, но бързо я потисна. Не, това не бе номер или случайност. Онзи, който бе добавил тези сложни редове, очевидно се е опитвал да поправи нещо — обяснение, което веднага бе заглушено от здравия разум: всички законни допълнения трябваше да бъдат лично одобрени от самия него. Този факт вече задейства неизбежния сигнал за тревога в съзнанието му.
„О, Господи, това е саботаж! И това е версията на програмата, която едва не ни уби миналата нощ!“
Бен усети, че трепери, може би повече от внезапното си събуждане след толкова малко сън, отколкото от страх. Застави се да се стегне и да се съсредоточи.
„Това все пак би могло да бъде грешка. Не прибързвай. Заблудени редове непрекъснато се появяват в програмите, ние адски бързахме с тази, а моето сравнително копие е от… кога… отпреди осем месеца.“
Може би преиграваше. В крайна сметка новият код би могъл да бъде нещо толкова безобидно, като кодирана рецепта за курабии. Не бе задължително това да е причината за провалените изпитания и блокиралата система преди две нощи.
Нова кошмарна мисъл се появи в ума му и той се опита да я отхвърли. Ами ако някой от собствения му екип бе чужд агент?
„Невъзможно е! Познавам хората си по-добре от майките им.“
Проверката на биографиите им бе невероятно щателна и разкри смущаващи подробности, като се почне от младежките им сексуални подвизи и се свърши с някои отвратителни лични навици. Собственото му досие го бе шокирало. Очевидно, за да го проучи още от училищните му дни, Националната агенция по безопасност бе използвала агенти, които са били дори в шевролета му модел 1954 година, когато правеше първия си, неумел опит да се люби на задната седалка. Даже името на момичето бяха узнали.
Не, той познаваше хората си. Сред тях нямаше къртици.
Пулсът на Бен се забави, след като се съсредоточи върху това, колко малко знаеше за ребуса, който бе открил.
Не можеше да го зареже, ала не можеше и просто да изтрие доказателствата и да продължи да работи, сякаш не ги беше открил.
„Може би ще мога да ги изтрия тук и просто да ги копирам там. В крайна сметка в лабораторията всички файлове са достъпни и разрешени.“
Вкара командата за изтриване на цялата поредица от файлове и спря с пръст над клавиша „Enter“. Доказателството беше пред очите му. Но какво ще стане, ако нещо се случи с данните му в лабораторията и не може да ги копира? Желанието да натисне клавиша и да ликвидира всякаква възможност да бъде обвинен беше силно, защото, в крайна сметка, бе престъпление да се влиза незаконно в свръхсекретен проект. Но той носеше и отговорността да открие за какво точно ставаше дума.
Бен отдръпна пръста си и внимателно натисна клавиша „Escape“, за да отмени изтриването. Независимо от огромния личен риск, той трябваше да запази файловете, докато ги копира легитимно в лабораторията.
В съзнанието му пробягаха десетина варианта къде би могъл да съхрани хилядите редове аномални кодове и той се спря на най-малко вероятния, зададе съответните команди, след което изтри всички следи от заредените в личния му компютър файлове.
Остана само едно число и той го запомни, преди да го изтрие от лаптопа си. Запъти се към душа, но спря, за да хвърли малко храна на нещастния си котарак. Питаше се дали ще може да скрие вълнението си, когато след половин час влезе в лабораторията.
Тринадесета глава
Сряда, ден трети
Анкъридж
Ейприл зави към центъра на града, целта й бяха сравнително малките сгради на пристанищните власти и Службата за морска безопасност на Бреговата охрана. Когато преди час им се обади, имаше затруднения да открие някого, с когото да поговори. Най-накрая някакъв лейтенант Хобс се съгласи да се срещне с нея и тя го откри в кабинета му — приветлив, но изпълнен с леко подозрение.